За картоиграча, който загуби играта на карти

Тъпият ключ не влиза, не то за влизането влиза, ама никаква работа не върши. Това прозвуча ужасно. Поседнах да почакам и да помисля, едва ли е толкова сложно да влезна в един вход. Отворих си телефона: Мъжът ми: ”Eй, пиле, просто така си те закачам”. Усмихнах се. Добре е. Деница: “Момичета, кажете нещо скучно ми е”. То хубаво Дена, ама на мен ми трябва Виктория – не е на линия, звъня ѝ – не ми вдига. Звъня по домофоните и пак греда, никой не ми отговаря. Абе мамка му този вход се оказа егати крепостта. Ще стане по другия начин явно. Continue reading “За картоиграча, който загуби играта на карти”

За момичето, което обичаше да си прави селфита край басейна

– И защо се разделихте Венци? – любопитствах, защото обичах клюките.

– Ми вече не ме радваше, нещо не бях щастлив. – Венци прехлъзваше чашата от една в другата ръка. – Аз съм сложен човек, понякога и аз не се разбирам. – Намигна ми.

– Аз пък съм проста, тестногръда и консервативна.

– Е глупости, не говори така Гери, има още много хляб в тебе.

– То хляб може и да има , но това не променя фактите.

– Правиш се сега ей, кой знае преди Никола в гимназията как си ги въртяла , по двама, по трима. Continue reading “За момичето, което обичаше да си прави селфита край басейна”

За моментите между живота и смъртта

Пиша гола, защото ме мързи да стана и да се облека. Мдам…това е…Знаете ли нормалните хора, които пишат блог са “Eха, броят на хората, който ме четат расте, това е толкова хубаво”, а аз съм ”Ужас, броят на хората, които ми виждат безумията расте.” Истината е, че аз не обичам хората да мe четат или ако е наложително да прочетат нещо от мен – то първо задължително е минало през редактор и второ е описано с хубави подредени думи – все едно си слагаш хубави дрехи преди да излезеш навън. В този блог аз съм гола, не че пиша всичко гола, което не е лоша идея, предвид горещото време, а метафорично казано – всичко, което четете наистина си го мисля. Continue reading “За моментите между живота и смъртта”

За Алберто Ломбардо, доктора търговец, който си отворил ресторант.

Седя и се депресирам. Имам тонове работа, чак да се удавя в нея, ама аз седя и се депресирам. Изключително “умна” постъпка. Мъжът ми тихо се приближи до мен.

– Пиле, обичам те. Искаш ли да дойда да те гушна и да те успокоя.

– Не, искам да си стоя сама.

Загледах се в крушката, като че ли очаквах да ми даде отговор на всичките ми въпроси. Телефонът ми звънна – беше Вики:

– Какво правиш Гериии?

– Гледам крушката и очаквам да ми даде отговори на всичките ми въпроси. Continue reading “За Алберто Ломбардо, доктора търговец, който си отворил ресторант.”

За свещеника, който се влюбил в Пенчо и Пенка

Колкото повече пиша, толкова повече искам да пиша небивалиците си. Това е като едно друго нещо, с което всеки ден измъчвам моя мъж и той горкият вече не знае къде да се скрие. Та мисълта ми ще e за прайда – аз обичам да ходя на такива събития, защото е хубаво всеки да се изразява такъв, какъвто е. Либерализмът ми е голям, освен ако не става дума за моя мъж- той има право да гледа само и единствено мен, да мисли само и единствено за мен и да съществува само и единствено заради мен, останалите хора да правят каквото си искат. Ето например Минчо – той се води хетеросексуален мъж, ама е с поведение на типична долна и надебеляла ковра, демек много гадно. И като го питаш: Continue reading “За свещеника, който се влюбил в Пенчо и Пенка”

За концерта на живо, който беше на запис

Основното ми занимание през последните два дни е да плача и да се самосъжалявам, и да си лежа в леглото. Това явно ще е депресия. Ама какво да направя, като съм на 26 години и нищо не съм постигнала в скапания си живота си. И понеже съм с малко по-труден характер ще си остана сама алкохолизирана и говореща си ядосано. Защо ли направо не си тегля сега ножа, ще стане по-лесно и няма да се стига дотам. И за да не ме изкушава много тази мисъл си отворих Facebook-a (това е като да си отвориш бира). Имах три непрочетени съобщения от мъжа ми, от общия чат с приятелките ми и от Михаил. Този пък, защо ми пише, какво иска от мен сега. “Какво правиш Гери, защо вече не ми отговаряш да не съм те обидил с нещо?” – явно ми се подиграва, а най-вероятно си има приятелка, дори може да има и жена. Аз съм такава голяма нещастница. Заплаках.

Continue reading “За концерта на живо, който беше на запис”

За селото, в което живееха архивисти

Почвам да пиша това нещо за 5-ти път. Пет пъти се опитвам да довърша едно тъпо, тъпо нещо и не мога, постоянно го трия и пак го почвам от начало. А имам да пиша далеч по-важни три статии или бяха четири, две от които много наложителни и да уча за държавен изпит, за магистратурата в края на месеца. Обаче упорито продължавам да пиша тази небивалица – сякаш без нея света ще свърши. Какво да правя, като се вманиачавам бързо и не ми минава лесно. Та след 4-тия неуспешен опит лежах на леглото си завита и се самосъжалявах. Мъжът ми се приближи да мен и ме погледна тъжно.

Continue reading “За селото, в което живееха архивисти”

За кралицата, която си загуби очите от скука и за пустинята, в която вали градушка

Седях до пилоните на НДК и чаках търпеливо, не бързах, слънцето ме огряваше и ме караше да се усмихвам. Всъщност ми се искаше да остана по-дълго тук, толкова трудно се бях качила. Опитах да се загледам в хората, но не ми бяха интересни. Затворих очи и пред мен се появиха цветни кръгове, усмихнах се. Телефонът ми извънтя – със сигурност е съобщение от мъжа ми – няма от кой друг да е – щях да го видя по-късно. Моят мъж тази сутрин танцувахме вкъщи без музика, а той ме вдигна на ръце и започна да ме разнася из целия апартамент: Continue reading “За кралицата, която си загуби очите от скука и за пустинята, в която вали градушка”

Езопови басни (лично творчество)

Езопови басни

За “Езопови басни”

“Езопови басни” както се чете от заглавието представлява съвкупност от няколко кратки небивалици (измислени разказа) лично творчетво. Както се досещате стилът на писане тук маскимално се доближава до този на древногръцкия писател Езоп.

Пролог

Станах от леглото, май вече беше нощ – кой ден от седмицата е понеделник, вторник, сряда или четвъртък – никаква идея нямах, дните нещо ми се загубиха. Той стана също и отиде да поръча китайско. Какви дни от седмицата, с този същия човек цели години от моя живот се губеха. Ако някой ме попита, какво всъщност съм правила през 19,20,21,22-ра година от живота си, аз мога да му кажа няколко неща, основно свързани с него – всичко останало ми е мъгла. Погледнах го, имах чувството, че целият ми живот ще мине в мъгла с него. Точно в момента нямах нищо против. Седнах да напиша нещо свързано с това, което ме ядоса много, преди няколко дни или беше седмица, представата ми за време съвсем се разми. Китайското дойде, чатът с приятелките ми извънтя, момичетата от колко време не съм ги виждала…и така започнах да пиша “Езопови басни”… Continue reading “Езопови басни (лично творчество)”