За обществено наказание

За обществено наказание

Пролог

Мъжът ми говореше с мен с написани листи, а аз бях изморена, не ми се слушаше, честно казано предпочитам да си стоя на работа и не, и това не предпочитам. Предпочитам да си стоя в леглото и да плача, и да гледам филми, и нищо да не правя. Всъщност мога да се предам, но не исках. Продължаваш да вървиш, а си с пет копия забити в корема, но продължаваш да се движиш.

– Трябва да поговорим за сметки – продължаваше да държи листа, отбелязваше и заграждаше.

– Добре ще изтегля пари и ще ти дам. – отговорих.

Исках да приключим този разговор по-бързо. Отидох да си легна, беше привечер, не ми се стоеше будна. Continue reading “За обществено наказание”

Приказка за тъпия човек

За всичко лошо което ти се случва има причина и най-често причината е че си тъп. Това си мислех докато свита на кълбо плачех в леглото, сълзите ми ме караха да треперя. А някъде там в главата ми вървеше бийта – “тъп си, тъп си, тъп си”. Бях тъпа, но бях и жива. Болката те кара да израстваш и то беше ясно, че то ще свърши така. Градация, това е нещо, към което трябва да се стремиш, а няма градация без болка. Логично звучеше, да. Само че това не променяше факта, че мен ме боли, ако имаше начин да си изключа всички чувства бих била най-щастливият човек, ама нещата не се случват по наше жeлание. “Тъпа си, тъпа си” бийтът звучеше в главата ми и аз продължих да плача. Continue reading “Приказка за тъпия човек”

Черната душа на Вера

Черната душа на Вера

Пролог

Никога не съм харесвала отражението си в огледалото. Винаги съм смятала, че не съм особено привлекателна и този факт за мен беше запечатан дълбоко в моето съзнание. Още от училищните ми години, моите съученички упорито коментираха, кое момче ще се прежали да бъде с мен. Е, обективно погледнато се намери, дори се ожени за мен. Истината е, че аз не обичам клишетата и нормалните неща като цяло. Самата аз не съм нормален човек. Този факт никога не ме е притеснявал особено.

Кандидатката изглеждаше притеснена, аз и се усмихнах: Continue reading “Черната душа на Вера”

За ефекта на бумеранга

Всичко което направиш ще ти се върне по три, затова бъди добър човек. Това е основният принцип на моето възпитание от най-ранна детска възраст. Винаги съм се старала да бъда добър човек по моите разбирания за добро…майка ми ме прегърна, някъде там в мислите ми се появи образът на баща ми, сякаш беше там, но не беше… Continue reading “За ефекта на бумеранга”

За картоиграча, който загуби играта на карти

Тъпият ключ не влиза, не то за влизането влиза, ама никаква работа не върши. Това прозвуча ужасно. Поседнах да почакам и да помисля, едва ли е толкова сложно да влезна в един вход. Отворих си телефона: Мъжът ми: ”Eй, пиле, просто така си те закачам”. Усмихнах се. Добре е. Деница: “Момичета, кажете нещо скучно ми е”. То хубаво Дена, ама на мен ми трябва Виктория – не е на линия, звъня ѝ – не ми вдига. Звъня по домофоните и пак греда, никой не ми отговаря. Абе мамка му този вход се оказа егати крепостта. Ще стане по другия начин явно. Continue reading “За картоиграча, който загуби играта на карти”

За момичето, което обичаше да си прави селфита край басейна

– И защо се разделихте Венци? – любопитствах, защото обичах клюките.

– Ми вече не ме радваше, нещо не бях щастлив. – Венци прехлъзваше чашата от една в другата ръка. – Аз съм сложен човек, понякога и аз не се разбирам. – Намигна ми.

– Аз пък съм проста, тестногръда и консервативна.

– Е глупости, не говори така Гери, има още много хляб в тебе.

– То хляб може и да има , но това не променя фактите.

– Правиш се сега ей, кой знае преди Никола в гимназията как си ги въртяла , по двама, по трима. Continue reading “За момичето, което обичаше да си прави селфита край басейна”

За моментите между живота и смъртта

Пиша гола, защото ме мързи да стана и да се облека. Мдам…това е…Знаете ли нормалните хора, които пишат блог са “Eха, броят на хората, който ме четат расте, това е толкова хубаво”, а аз съм ”Ужас, броят на хората, които ми виждат безумията расте.” Истината е, че аз не обичам хората да мe четат или ако е наложително да прочетат нещо от мен – то първо задължително е минало през редактор и второ е описано с хубави подредени думи – все едно си слагаш хубави дрехи преди да излезеш навън. В този блог аз съм гола, не че пиша всичко гола, което не е лоша идея, предвид горещото време, а метафорично казано – всичко, което четете наистина си го мисля. Continue reading “За моментите между живота и смъртта”

За Алберто Ломбардо, доктора търговец, който си отворил ресторант.

Седя и се депресирам. Имам тонове работа, чак да се удавя в нея, ама аз седя и се депресирам. Изключително “умна” постъпка. Мъжът ми тихо се приближи до мен.

– Пиле, обичам те. Искаш ли да дойда да те гушна и да те успокоя.

– Не, искам да си стоя сама.

Загледах се в крушката, като че ли очаквах да ми даде отговор на всичките ми въпроси. Телефонът ми звънна – беше Вики:

– Какво правиш Гериии?

– Гледам крушката и очаквам да ми даде отговори на всичките ми въпроси. Continue reading “За Алберто Ломбардо, доктора търговец, който си отворил ресторант.”

За свещеника, който се влюбил в Пенчо и Пенка

Колкото повече пиша, толкова повече искам да пиша небивалиците си. Това е като едно друго нещо, с което всеки ден измъчвам моя мъж и той горкият вече не знае къде да се скрие. Та мисълта ми ще e за прайда – аз обичам да ходя на такива събития, защото е хубаво всеки да се изразява такъв, какъвто е. Либерализмът ми е голям, освен ако не става дума за моя мъж- той има право да гледа само и единствено мен, да мисли само и единствено за мен и да съществува само и единствено заради мен, останалите хора да правят каквото си искат. Ето например Минчо – той се води хетеросексуален мъж, ама е с поведение на типична долна и надебеляла ковра, демек много гадно. И като го питаш: Continue reading “За свещеника, който се влюбил в Пенчо и Пенка”

За концерта на живо, който беше на запис

Основното ми занимание през последните два дни е да плача и да се самосъжалявам, и да си лежа в леглото. Това явно ще е депресия. Ама какво да направя, като съм на 26 години и нищо не съм постигнала в скапания си живота си. И понеже съм с малко по-труден характер ще си остана сама алкохолизирана и говореща си ядосано. Защо ли направо не си тегля сега ножа, ще стане по-лесно и няма да се стига дотам. И за да не ме изкушава много тази мисъл си отворих Facebook-a (това е като да си отвориш бира). Имах три непрочетени съобщения от мъжа ми, от общия чат с приятелките ми и от Михаил. Този пък, защо ми пише, какво иска от мен сега. “Какво правиш Гери, защо вече не ми отговаряш да не съм те обидил с нещо?” – явно ми се подиграва, а най-вероятно си има приятелка, дори може да има и жена. Аз съм такава голяма нещастница. Заплаках.

Continue reading “За концерта на живо, който беше на запис”