За гората в която не растяха дървета

За гората в която не растяха дървета

В началото на всяка една небивалица винаги стои въпросът “Как да я започна”, защото идеите ми са толкова много и всяка една ми се струва по-добра от другата. Като клишираното твърдение, че колкото по-голям избор имаш, толкова по-трудно е да го направиш. Но ако това е хубаво…, ако големият избор означава умение да прескочиш себе си, да допуснеш че ще се проваляваш, защото другите също имат избор. И приемането спокойно на чуждите решения, не е ли едиственият път за постигането на равновесие. ”Не съдете и нямата да бъдете съдени” – възможно ли е това? Едва ли.

“Това момиче, защо е толкова тъжно” това чух за себе си веднъж когато се прибирах. Замислих се, защо бях толкова тъжна. Отговора беше съвсем ясен и точно пред очите ми – бях се депресирала от самата себе си. Веднъж ми казаха,че и луната да ми свалят пак няма да бъда доволна, истина е това, но аз не искам да свалят луната, искам аз САМА да си я сваля. Еми ако не можех, ако наистина надценявах много себе си и накрая полудеех…

“Гери, хората са станали страшно странни”. Любомир стоеше точно отпред, погледнах го изглеждаше ми се,че се разхубавил и възмъжал.Това беше най-добрият ми приятел, с когото винаги ми е било ведро и спокойно. Не отговорих нищо, за първи път се почувствах страшно несигурна.

За гората в която не растяха дървета

Имало едно време един крал, който бил голям педант и обичал всяко нещо, което прави да бъде по образец. Жълтиците се брояха винаги до четно число. Нивите се разделяха винаги по прави линии, а оръжията се разпредаляха в еднакво количество на един и същи хора в точно определен срок. Всичко в това кралско вървяла толкова гладко, че никой не се осмелявал да наруши редът, дори слънцето светило точно по 12 часа на ден. Самият крал и също си имал свои изиквания – напълнявал всяка година по 2 киограма, пускал си брадата по 2 сантиметра и си взимал по 2 нови любовници. Женил се повторно на всеки 10 години и обявявал война на всеки пет години. Ставал в 6 часа сутринта и си лягал в 11 вечерта. Ексекутирал по три престъпка на всеки три дни и давал дарание на 5 болни на всеки 5 дни. Нямало изненади и нямало вълнения в това кралство времето отдавна било спряло.

  • Ти си луд, няма да ме накараш да отида на това прокълнато място, където всичките са зомбирани, катогорично отказвам.
  • Стига де, ще бъдеш там за няколко дни, колкото да проучиш нашият въпрос. Ето ти дисагите ти ще бъдеш търговец на плат и на мъниста.
  • Казах ти, че не искам – знаеш много добре,че аз не умея да спазвам срокове и да се съобразявам с графици.
  • Ще се научиш, пък и аз ще бъда до теб, като дървар в близката гора.
  • Много ме успокои – няма що.

Така улисани в обещания и приказки те достигнаха границата. Това бяха двамата приятели Герак и Зехир, изпратени на разузнаване от съседното кралство. Знаеше се, че кралят ще ги нападне след месец, знаеха точно денят и часът в който щеше да нападне, както и точният брой войници, оръжия и коне с които разполага и въпреки тази налична информация още никой не беше успявал да го победи. Какви ли не планове и стратегии измислиха, но всичките накрая се оказваха нуспешни. Краят на войната приключваше в точно определено време и с точно определени жертви. И други страни също бяха пробвали да пратят шпиони да разберат какво се случва в това кралство, но те сякаш потъвали в нищото и никой никога не ги виждал повече.

Кралицата стоеше тъжна на красивата бесетка на един от кралските дворци, беше женана за краля от точно девет години и почти шест месеца. Влюбила се бе в него още в момента в който го беше видяла и то без да има видима причина за това, не помнеше живота си преди него или сега той просто и се струваше прекалено далечен и нереален. Всичко вървеше добре допреди два месеца, когато не щеш ли тя си поряза ръката на една ограда, от раната течеше доста кръв, не зарастна като хората и беше се подула, тя обаче търпеше на болка, не харесваше лечителите и не искаше да им доверява проблемите си.

  • Кралице Гвертела, четвъртък следобяд е време е за срещата Ви с краля.
  • Идвам, идвам – виеше й се свят, успя да прикрие раната с ръкава на роклята си.

Огромната зала с точно определен брой столове и прибори, беше подредана по същият начин, който кралицата си спомняше от 10 години насам. Тя погледна към краля, но нещо в неговият образ й се стори прекалено размазано и нереално, като видение или призрак. Възможно ли беше или просто бълнуваше от треската.

  • Скъпа моя, каква прекрасна рокля, толкава си красива, както винаги. Приготвил съм ти любимите ястия и сладкиши.
  • Благодаря ви ваше величество. Той я целуна нежно, но тя нищо не усети за момент и се стори, че половината лице му го няма и после всичко в съзнанието и замръзна, вечерята и нощта минаха по обичайният начин както в изминалите 9 години и шест месеца, но странното беше, че колкото и да си бяха интимни кралят така и не забеляза огромната рана на ръката й.

Когато слънцето отново изгря кралица Гвертела беше прекалено изморена и изтощена за да стане от леглото, а и имаше чувството, че цялата гори,  въпреките това упорито отказваше да викне доктори или лечители. Докато беше в това тресково състояние, кралицата си даде сметка, че не може да се сети как изглежда нейният крал и съпрут, нито доли как се казва.

Колкото повече наближаваха границата Герак и Зехир, толкова по-голямо чувство на страх и безпокойство ги обхващаше. На пръв поглед нищо нередно нямаше – големи китни поляни с красиви дървета и много цвята, но насред тази идеалични картина имаше нещо недоизказано и страшно, което се усещаше във въздуха. Пък и знаеха, че предишните шпиони са се провалили и не са успели да се измъкнат живи. Не смееха да говорят за това. Едва успели да прекрачат границата и пред тях се появил огромен брадясал мъж с окървавена брадва.

  • Защо се усмелявате да нарушавата реда на жителите на това спокойно кралстаство, ще умрете заради тази своя дързост.
  • Ама…ама ние нищо не нарушаваме, с приятелят ми сме дошли да работим тук. Той е дървар, а пък аз съм търговец. Пред опастността да загуби живота си Зехир беше станал необичайно разговорлив. Беше нисък, русоляв и набит мъж, а ръцето му опсипани с пръстени, живо ръкомахаха – честни хора сме и сме дошли просто да си търсим прехраната тук.

Изведнъж настъпи тишина, за миг им се стори, че нещо пресветна. Герак беше готов вече да извади оръжието си. Той беше красив, висок, зеленоок мъж с разкошна къдрава коса падаща спокойно на челото му. Не знаеше до колко би могло да му бъде полезно срещу този великан, но беше сигурен, че предпочита да загине в битка.

Изведнъж пред тях се светна и затъмни отново, зеленото поле за миг се превърна в пустош и после пак си върна обичайната форма.

  • Доматите вървят 30 жълтици, крушите тези година са по 40 жълтици, защото не са така големи, като миналогодишните. Убиецът с брадвата имаше съвсем откачен вид и говореше неща наизуст сякаш беше програмиран да ги казва – прасковите са ни на 50 жълтици най-хубавите в целият окръг.
  • Да, да аз точно с това търгувам – хвана се за думата Зехир всякакви плодове и зеленчуци – тъкмо натам сме се запътили с моя приятел към пазара. Ама вече трябва да вървим.

Зехир недочака отговор и помъкна своя приятел напред.

  • Чакайте, чакайте – провикна се след тях пазачът – да знаете, че лука е от миналота година и струва само 10 жълтици.
  • Ще го имаме в предвид – провикна са Зехир и продължи с бърза крачка да се отдаличава.

Когато се изгубиха достатъчно от погледа му. Герак попита изумено приятелите си.

  • Какво по дяволите беше това?
  • Не знам, не знам, просто мълчи и върви – Зехир крачеше необичайно бързо, беше се напикал от страх и искаше този кошмар да свърши възможно най-кратко време. И ето как двамата приятели бяха единствените външни хора, които успяха да влязат в кралството, в което всичко вървеше, като по часовник.

Мухиш винаги се беше чувствала, като издънката на семейството – имаше странното усещане, че никой не я харесва и хората около нея постоянно я отбягват. За тяхното общество тя беше странна, не обичаше реда в главата и стаята и цареше постоянен хаос, непрекъсното закъсняваше за всичко, определеше се като творческа личност, обичаше да рисува, но не беше нарисувала нито една картина през живота си. На въпроса “Защо”, тя отговаряше, че иска да нарисува истински неща, а всичко около нея и се струва невороятно изкуствено. Обичаше свободата – най-много обичаше да тича наволя с уличните животни и да дразни възпитаните момичета. Въпреки, че беше живо момиче, което постоянно се усмихваше, в нея имаше нещо тъжно, защото усещаше, че този свят я плаши. Иначе беше красиво момиче, нисичко с къса руса коса, лице на лунички и големи светли очи.

Веднъж беше чула родителите й да говорят за нея. Майка й беше разтревожена.

  • Какво ще го правим това нашето непокорно дете.
  • Спокойно, мила – отговори мъжът – живота ще я очука и тя ще се примири.

“Няма да стане”- помисли си Мулаш и очите й светнаха, като на диво животинче.

Изпратиха я да мете улиците на градския пазар, защото там беше постоянна мръсотия.

Кралица Гвертела от ден на ден се чувствеше все по-зле и по-слаба, раната на ръката и вече беше почнала да набира гной, но тя упорите отказваше да потърси помощ. Любимото й занимание било да се разхожда из кралките гори, да съзерцава дълго дървата и листата и малките животинки. Радваше се на слънцето и как то огрява спокойно бялата й кожа. На една от обикновените и разходки, тя помоли антоража си да остане настрани, за да може да се разходи самичка. И тогава го видя, той беше напълно истински и стоеше точно пред нея.

“Да продаваш въздух”, това сигурно беше основното мото на всички търговци, но на Зехир му се струваше, че тук го прилагат много буквално. Нямаше продукти, нямаше стока, освен овес и живо и нямаше жълтици, а просто метална монети. Хората бяха посивели, застарени и измъчени изобщо имаха ли огледала вкъщи. Каква беше тази лудост. Мислиха си, че си купуват ябълки или круши, а всъщност си купуваха жито. Вярваха ли в това или някаква магия им беше промила мозъка. Как може този западнал народ да побеждава във всяка битка. Захир гледаше това с удивление, но не се решаваше да каже нещо, от страх да не го заподозрят в нещо, затова умело, като всички останали той поддържаше тази лъжа.Тогава го видя едно красиво момиче, отличаващо се от търпата със своите краси и умни очи.

  • Ей, красавице искаш ли да си купиш най-хубавите ябълки в цялото кралство.
  • Искам да си купя разбира се, но не и от теб, който продава обикновено жито. За глупава ли ме имаш. Не съм. Аз ВИЖДАМ.
  • Това е много хубаво, искаш ли да си поговорим тогава – и под предтекст, че разглежда стоката. Мулаш започна да разказва на Захир за всички странни неща, които се случваха и как има чувството, че всичките и близки халюцинират и не са способни да видят реалността.Той я слушаше с интерес, тя му допадаше, пък и имаше интересна информация, която да сподели с приятеля си.

Герак беше държал брадва и преди това, но незнайно защо този път тя му се струваше доста по-лека от обичайното, а работата някак твърде монотонна, всякаш вършеше нещо, но не вършеше нищо. Ядеше по една паница ориз и пиеше малко вода, това му стигаше колкото да задоволи елементарните си подребности за живот, но не и повече. Хората тук живееха по-лошо и от животни, но интересното беше, че това им стигаше и сякаш самите те не искаха повече. На всеки три дни, трима нищо не подозиращи селяни бяха обявявани за престъпници и без съд и присъда биваха екзокотирани на градският площат. Един ден Герак не издържа – той имаше боен дух и мъжко сърце, затова направо ги попита.

  • Не ви ли писна, бе хора да живеете по този начин. Не искате ли друг живот по-хубав и по–смислен. Не виждате ли, че вашият крал се гаври с вас, поне виждалили сте го, знаете ли как се казва? Защо позволявате на един невидим човек да се гаври с вас? Вдигнете се на бунт, възстание, борете се за вашата свобода.

Речта му беше пламенна, очите му горяха, но след нея настъпи мълчение. Хората го гледаха тъпо и недоумяващо. По-едно време един по-възрастен мъж се изправи и кротко рече:

  • Като не ти харесва тук момче си върви откъдето си дошъл. Ние тук много добре си живеем и имаме всичко от което имаме нужда. Не ни разваляй порядъка с твойте глупави приказки.

Герак започваше да се отказва, смяташе че това е кауза пердута, тежко му беше да гледа тези отчаяни и зомбирани хора и искаше час по-скоро да се махне от това прокълнато място. Само да разбере каква информация е успял да набере Захир от пазара и тогава я видя. Не беше красива, имаше измъчен и отчаян вид, но в нея имаше нещо истинско и симпатично, което веднага го привлече.

Говореха си много за всичко, Герак се учудваше колко малко знае тази жена за живота а уж беше кралица. Той беше личен развеждач и работа му беше да разхожда кралицата из горите и да се грижи тя да не се нарани. Този пост беше получил лично от Гвертела, която също си го хареса много още от самото начало. Дните им минаваха бързо, защото имаха толкова много какво да си кажат и да си сподалят и да правят заедно. Кралицата си беше върнала желанието за живот и дори болката в ръката вече почти не я усещаше. Внезапно по време на техните разходки се случваше нещо необичайно, нещо пресветваше и изведнъж гората се превръщаше в пустош, после пак пресветваше и отново ставаше гора. Първоначално само Герак виждаше това, но с течение на времето и Гвертела си даваше ясна сметка какво точно се случва. Пет дни откакто се бяха запознали за първи път от доста време тя върваше до него странно мълчелива. Герак не издържаше това нейно странно променено настроение и затова не се стърпя, а директно я попита.

  • Какво ви е милейди? Нима моята компания вече не ви е интересна?
  • Напротив, напротив, аз има нещо което ме боли и трябва да ви го покажа.

Тогава Гветермала повдигна ръкава си и показа голямата рана на ръката си.

  • Мамка му, това не изглежда никак добре. Не съм много вещ по медицината, но знам едни билки, които биха могли да ви помогнат. Стойте така, веднага се връщам – изтича навътре в гората.

После се върна с някакви треви и ги сложи на ръката й, не й донесоха кой знае какво голямо облекчение, но и стана много мило, че все пак беше помислил за нея. Това беше първият човек от когото тя се осмеляваше да поиска помощ, махна една къдрица от челото му и съвсем сладко и невино му каза “Благодаря ти” и в този момент те се влюбиха.

 

Беше четвъртък и предстоеше редовната вечеря с кралят, тя престъпваше уверено, както всеки път, но нещо в нея се беше променило тотално. Тя седна на масата където бяха наредени определеният брой прибори и столове и тогава влезе кралят. Крал за когото беше омъжена вече 9 години и шест месеца, но за първи път виждаше на живо. Той беше просто един скелет, чудовище без плът или душа, мърдащи се кости, нещо неживо и твърде изкуствено. Гледаше как този скелет и говореше и си даваше сметка, защо е била нещастна през всичките тези години. Беше твърде уплашена, първоналната й реакция беше да избяга, но после разбра, че това до нищо добро няма да доведе. Затова захвана ръцете за облегалката на стола и се стараеше да изглежда възможно най-естествена.

  • Здравей кралице моя, много си красива, пригонвил съм ти любимите ястие и сладкиши. Доближи се до нея, но тя не усети нищо от неговото докосване или милувка той беше призрачно създание. После вечерта осъзна, че въпреки дългите години брак, тя всъщност е девица и че всичко дето са правили е било само в нейната глава. Дълго врме не можа да заспи – имаше цяла буря от емоции в нея. До някъде беше щастлива, до някъде уморена и до някъде отчаяна и доста беше влюбена в Герак.

Мулаш също беше влюбена, но нейната любов не беше така драматична, а някакси по детски чиста и свежа. Тя подскачаше радостно по мръсните улици и дори си припяваше, нещо с което печеляше намръщените погледи на останалите. По едно време от някъде чу странен глас:

  • Момиче, момиче, ела тук – тя последва гласа и видя един възрастен мъж с интелигетно излъчване и книга в ръка – момиче имаме реален шанс да бъдем спасени.
  • Спасени от какво, от кого?
  • От заблудата в която живеем и ти виждаш също, нали?
  • Знаех си, че не съм луда, но какво трябваше да направя – Мулаш беше щастлива и по детски развълнувана.
  • Кажи на любимият си Зехир, че неговият приятел Герак трябва да убие кралицата преди да е изминала 10-тата година от нейния брак, за да може да бъде развалено проклятието.
  • Но това ми се струва много страшно – на Мулаш този човек вече не й харесваше.
  • Запомнили точно какво ти казах? – бяха последните думи на възрастният мъж с книгата преди отново да изчезне мистериозно, така както се беше и появил.

  • Не, не! Захир, не искам и няма да го направя! – Герак не искаше и дума да чуе за това убийство, харесваше кралица Гветермала и то доста.
  • Това е единственият начин да спасим нашето кралство и тези хора.
  • Или са просто думи на стар мошеник и престъпник.
  • Поне може да опитаме – гласът на Зехир звучеше умолително.
  • Аз не съм убиец на невинни жени.
  • Герак.
  • НЕ!

Това беше най-отвратителният разговор в неговият живот, тогава я видя – неговата кралица Гветермала още по-бледа и тъжна от преди, прегърна я силно и тя му прошепна на ухото – Кралят е чудовище.

Тогава му разказа за всичко, което видяла на вечерята и това, което е разбрала след това.

  • Съжелявам за това, което ти се наложило да приживееш – Герак и галеше косите и му се струваше най-красивата жена на света.
  • Такива неща… случват се, трябва да помислим как може да се справим с това.
  • Аз знам… имам информация, но това е прекалено жестоко и аз не мога – Герак не можа да продължи думите, защото сълзи щяха да потекът от очите му.
  • Трябва да ме убиеш преди да е дошла десатата година от брака ми нали?
  • Ти… от къде!?
  • Знам ли, нормално цикълът трябва да се прекъсне с нещо голямо, нали? Направи го!
  • НЕ!
  • Виж, ръката ми е сериозно инфектирана, едва ли ще оцелея и да се случи чудо – той ще ме убие след това, като изтече десетата година. За това по-добре го направи ти.

Тя го целуна страстно.

Изведнъж от гората се чу викът на един от дърварите.

  • В ГОРАТА НЯМА ДЪРВА, ЕЛАТЕ ДА ВИДИТЕ ТОВА ЧУДО.

Изведнъж започна да се пресветва страшно.

  • Време е – Кралица Гветермала го обгърна с ръка и намери ножът му.
  • НЕ – Герак опита да се отръпне, но вече беше късно. Това бяха най-ужасните секунди в живота му. Той ли я прободе или тя сама натисна ръката му, не можа да разбере, но факт беше, че тя лежеше безжизнена в прегътките му, а кръвта и беше навсякъде по него.

Когато най-накрая се осъзна, разбра че се намира в едно голо и пусто поле, а наоколо вижда хора, които не знаят къде се намират.

Живота в кралството продължи, но този път не по часовник, а нормално. И да понякога хората бяха разсеяни и недисциплинирани, но бяха радостни и истински и започнаха да ценят повече себе си. Пък и голям прогрес беше за тях, че започнаха да си купуват  ябълки и круши от пазара и знаеха истинският им вкус, не само вкусът на илюзията.

Мулуш и Захир се ожениха и заживяха дълго и щастливо.

Той се видя в огледалото, дали това неговото беше прокятие или дар. Да – беше безсмъртен, но това беше започнало да му тежи. Та какво искаше той – само да внесе ред и подреденост в този свят, нищо повече. Защо трябваше да го считат за чудовище, нима хората не живееха по-добре представяйки си, че имат всичко, всичко е планирано и точно. Такива мисли го измъчваха. От онова кралство нямаше какво повече да вземе и магията започна да му се изчерпва вече. Дали не беше време да остави този упорит Герак да го намери и да го убие. Не, не сега още, няколко години поне. Та той не беше просто старец с книга или безплътен скелет. Той беше Крал. Пък Нортумбия беше кралство, което се нуждаше от ред и подредба и той щеше да се заеме.

Почти четири часа сутринта е пък съзнанието ми беше необичайно тихо. Колкото мога, толкова върша – изведнъж тази мисъл ми мина, но дали това не е мисълта на загубеняците. А може би човек трябва да прави най-доброто на което е способен, пък правилните хора и неща сами ще го намерят. От тази мисъл ме обхвана спокойствие и тогава започнах да си задавам въпроса – дали спокойствието не е всъщност ключът към истинското щастие?

Обобщение
За гората в която не растяха дървета
Име на произведението
За гората в която не растяха дървета
Автор
Публикувано от
Shield-maiden
Лого
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •