За въртележка, която се движи само нагоре

Не съм писала небивалица от страшно много време, но това е защото сами по себе си те изискват повече време и криативност, тъй като при тях почваш от нулата и изграждаш една история, но тъй като се познавам знам, че съм от този тип хора, които почнат ли първият ред със сигурност  ще стигнат до последния, въпросът е кога. Та идеята е за колелото, което се върти и някак си все се получава, че веднъж си долу имаш време колкото за глътка въздух и пак си горе. Сигурно има начин да хакнеш системата и все да си горе, аз съм човек на опитите. Пишейки това се чудя какво бих могла да свърша днес, на мнение съм, че всяко движение, което направи човек е полезно, застоя е равен на деградация. В живота съм взимала всякакви решения – повечето хората биха ги определили като грешни, абсурдни и безумни, но като на първи принцип съм се водила от своята интуиция. Някак си съм такъв човек, който постоянно му тежи фактът, че времето му е ограничено и свършва и това ме подтиква да се движа и да ускорявам темпото. Все едно съм в открит океан без лодка или дори спасителен пояс и ако не плувам ще потъна в нищото, в скуката и безвремието. Бях писала преди две години подобно стихотворение,  няма промяна от близо четири години съм така, колко ли още? Не се знае. Е, небивалицата е започната ще видим накъде ще й излезе края, надявам се нагоре.

За въртележка, която се движи само нагоре

Нека бъде слънчев ден и нека бъде август. Той вървеше бавно по павираната улица, беше сдухан, май това беше естественето му състояние от много години, погледна се във витрината, опита се да си заглади перчема, но безуспешно. Погледна си телефона – нула съобщения и известия, дали въобще на някой му пука, че е жив. Усети,  че потока от хора го избутва и реши да седне на пейката.

Тройката можеше и да не е най-високата оценка, но все означаваше, че си беше взела изпита, раздаването на флаери можеше и да не е най – мечтаната работа, но все пак си изкарваше прилични джобни, за разлика от нейните колежки, които си изхвърляха флаерите по кошчетата, тя искаше да си свърши съвестно работата. Семинарът, за който раздаваше брошурите беше за на тема “Да се научим да казваме ‘ДА’ на новите възможности”. Хората които се навиха да вземат брошурата дори не я поглеждаха, а директно я намачкваха с ръце и я хвърляха в най-близкият кош.

На широкото огледало той внимателно нагласяше своята папийонка, не харесваше да носи вратовръзки, папийонките му бяха шарени и различни. Не искаше да го възприемат като клоун, но в същото време искаше да се откроява от тълпата. Трябваше баланс, като всяко друго нещо. Основният му проблем винаги е бил балансът, който никога не успяваше да намери и му се изплъзваше между пръстите, като хлъзгава чаша или невярна жена. Не че бившита му жена някога му е била невярна – основният му проблем беше, че винаги му е била твърде скучна и неинациативна, а той искаше живот като “Алиса в страната на чудесата”,  но той да бъде заекът, понякога си мечтаеше за своята Алиса, но тя никога не беше само една и да – верността също му беше проблем. Избра си розова – лилава папийонка и шапка с голям цилиндър, ето така нямаше как да остане незабелязан.

  • Господине, искате ли флаер той вдигна тъжните си очи, мисълта че някое човешко същество го спира и го заговаря по начало му беше странна. Вдигна очите си нагоре и видя една хубаво момиче с лунички и огромна рижава коса, която обгръщаше бялото му лице, като огнен ореол. Гъстите й къдрици плавно падаха върху нежните и рамене.
  • А – първата секунда способността му да говори се беше изпарила – Да, да мерси – взе нескопосано диплянката и я разгледа “Да се научим да казваме ‘ДА’ на новите възможности” от Орлин Гешев, вход свободен, още веднъж сгъна листчето и без това няма какво толкова да прави, беше решил да отиде.

Излизаше бавно по стъкленият коридор, малко преди да стъпи на подиума той си оправи вратовръзката, усмихна се широко, обичаше публиката, обичаше да е в центъра на вниманието и си мислише, че прави нещо изключително добро, затова и неговите представления бяха безплатни.

  • Здравейте приятели – провикна се  той пред почти пълната зала и демонстративно направи цяла окръжност с ръка.Чу ръкоплясканията изчака няколко секунди и с уверен и топъл глас продължи. Речта си я знаеше наизуст.

Когато приключи започна бавно да оглежда публиката. Винаги предподпочиташе да изкара най-големия наудачник, който беше способен да намери в залата, погледа му се насочи към мъж на вторият ред с вял поглед и бавни движения, приближи се на сцената с микрофона и почти се провикна.

  • Ей ти, господина, защо така унило. Качи се тук при нас на сцената – не можеше да повярва, че викат точно него, за втори път в рамките на две години се бяха обърнали към него, първо красивото момиче с флаера, което беше нормално, това и беше работата, но сега го изкарваха на сцената. Той бавно закрачил към сцената, едва провлачвайки краката си, едри капки пот се стичаха по челото му, когато най се сетне успя да седне на стола. Добре че прожекторите го осветяваха силно, иначе щеше да вижда как всички хора го гледат и щеше да припадне.
  • Как се чувстваш на сцената млади момко – попита го Орлин с широка усмивка.
  • Неловко – потърка ръцете си в коленете.
  • Защо, та нали живота сам по себе си е една голяма сцена и най-хубавото, което може да направим е да се научим да играем на нея. Как се казваш?
  • Стоян, Стоян Младенов – все още притестнен отговори механично той.
  • Добре Стояне, защо си се така свил, какво те притеснява.
  • Еми… нищо. От две години нямам работа и живея на помощи или поне от това, което държавата ми дава. Не общувам със семейството си, почти нямам приятели, пари също, а да си намеря приятелка ми се струва мисия невъзможност.
  • Тъжничко… добре. Кажи ти какво правиш за да промениш това?
  • В смисъл?! Не ви разбрах въпроса?!
  • Ех, Стояне та въпросът ми беше съвсем конкретен и ясен – какво правиш ти, за да промениш настоящето си положение.
  • Еми аз такова, към момента нищо, но това е защото съм в депресия и … и просто нямам желание да… знаете как е.
  • На колко години си моето момче?
  • На 28 години.
  • Мхм – Орлин взе един пясъчен часовник и го обърна надолу с главата, после погледът му се върна обратно към Стоян и започна да говори умишлено по- бавно и още по-високо – Ако смяташ моето момче да живееш вечно тогава няма от какво толкова да се притесняваш, но имай в предвид – Орлин посочи часовника, който изтичаше – имай в предвид, че живота е твърде кратък, за да не го живееш както искаш.
  • Какво предлагате да направя? – Стоян беше като зашеметен – гласът на Орлин, залата, светлините, музиката, всичко това му действаше и той  беше изпаднал все едно в някакъв транс, имаше чувството, че водещият е някакъв пророк, който му говори.
  • Сякаш чул мислите му – Орлин побърза да каже – Не ме гледай така, момче, не съм врачка, ако бях – на средата на залата щеше да има едно стъклено кълбо. Само едно ще ти кажа и то е ДЕЙСТВАЙ – изкрещя го силно и цялата зала прокънтя. Стоян се изправи чевръсто сякаш някой му беше набил 5 шамера за да го събуди и с бодра крачка се върна на мястото си. Нямаше търпение семинарът да свърши и да започне да действа. Орлин също се усмихна широко, туко що беше успял да промени живота на един човек, нали това беше смисълът на неговата работа, без да разбира, че туко що бе направил първата крачка към собственото си убийство и книгата, която планираше да издаде никога нямаше да види бял свят.

Първото нещо, което направи Стоян е да си  изчисти стаята, имаше чуството че изхвърля тонове боклуци, чак му беше чудно и странно как по дяволите е живял така. После седна пред компютъра, който беше изчистил и започна да редактира и после да изпраща своята автобиография. За няколко часа беше кандидаствал по десетки обяви, нямаше значение каква точно беше работата, важното беше от някъде да се започне. След което прегледа безплатните курсове в интернет, смяташе да се запише поне на два три от тях.

  • Вярно ли е Веси, не може да бъде?! Ти нещо май се базикаш с мен, а?
  • Защо ми е да се базикам с теб, самата истина ти казвам – лекторът Орлин Гешев ме покани на среща.
  • Ама… ама той е с 20 години по-голям от теб. Вярно ли ще отидеш?
  • И защо да не отида, знаеш че аз съм от хората, които обичат нови неща, пък и ми се струва интересен човек все нещо мога да науча от него.
  • Ти си знаеш, ама аз на твое място, никъде не бих ходила.
  • Знам.

Веселка беше колкото красиво момиче, толкова и любопитно, искаше да разбере и да пробва все нови и различни неща, грабеше от живота с пълни шепи и то с две ръце. Смееше се високо, обичаше слънцето, което сякаш се отразяваше в нейната красива коса. Сякаш в главата си имаше часовник, който по някаква странна причина и напомняше, че и нейното време изтича и за това искаше да пробва от всичко. Беше на 24 годишна, току що беше завършила бакалавър, мислеше си за магистратура, ама по- скоро мислеше за забавления. Раздаваше си флаерите с учудващата бързина на човек, който знае какво прави. По едно време към нея се приближи симпатично момче с уверена крачка и широка усмивка. Тя го загледа и му подаде флаер, той го задържа по-дълго отколкото трябваше и после започна да говори.

  • Здрасти… ем вероятно не ме помниш, преди две седмици ми даде брошура за този семинар и той промени живота ми. Като, като благодарност бих искал да те поканя на… среща ако си свободна.
  • Да, разбира се -Веселка просто не можеше да казва не.

Харесваше колата си, всъщност като се замисля харесваше всичките си притежения. Беше работил здраво за тях и неговите усиля се възнаграждаваха. Облече си най-цветния костюм, обичаше да изглежда нестандартно, едно от нещатата с които се хвалеше беше неговото различно мислене и младоликост – беше на 44 години, но изглеждаше на 30 години. Да излиза с по-млади момичета беше негова страст и той измисляше все по-нестандартни начини да ги забавлява. Веселка, самото й име носеше усещане за щастие и той не може да си представи по подходящо място да я заведе от лунапарка. Погледна телефона си – той беше от старата школа обичаше да се обажда вместо да пише съобщения. Позвъня.

Навън беше горещо и тя беше сложила крака си върху корема на Стоян, който я масежираше по стъпалата, телефонът й извъня.

  • Здравей сладко момиченце, искаш ли днес да те заведа на едно много специално място.
  • Еми да, та нали се бяхме разбрали – Веселка се усмихна и седна на леглото, днес имаше нещо интересно за правене – Къде ще ме водиш – захили се тя, а гласът й прозвуча, като на малко момиче.
  • Изненада, обличай се бързо след половин час ще мина да те взема.
  • ОК.
  • Кой беше – Стоян стоеше на ъгъла на леглото и гледаше намръщено към нея. Бяха излизали цяла седмица, а от два дни вече спяха заедно. Можеше да се каже, че Стоян беше влюбен. Тя беше прекрасна, забавна, мила и хубава. За влюбването му помагаше и фактът, че не е бил с момиче от гимназията. Просто му беше хубаво с нея и не му се искаше да я губи толкова рано. Тя му се усмихна широка и хубавата й усмивка сякаш озари стаята, самота слънце му се усмихваше.
  • Ще излизам с Орлин Гешев, лектора – изчурулика тя.

Стоян го помнеше, хубавото му излъчване, говорене и харизмата му. Изведнъж чувството на благодарност, което изпитваше към него, се превърна жестока ревност обхващаща цялата му същество.

  • Знам го – един от неговите семинара много ми помогна. Хубаво, прави каквото искаш. Излезе от стаята, защото прецени, че ако остане още малко ще каже някоя глупост.

Приготви се набързо и се втурна към врата на излизене го целуна и му каза, че като се върне ще му пише, той стоеше с празен поглед към вратата. Няколко секунди у него се надигна тревожно чувство, но той не знаеше от какво точно е породено то и затова се опита да го подтисне.

“ Еха, че хубава кола” и досега я бяха возили в  хубави коли, но в такова ярко червено ферари никога досега не и се беше случвало. Стоя зяпнала пред колата няколко секунди. Орлин я гледаше и тайно се подсмихваше – винаги ставаше така. Той и отвори врата и тя се качи.

  • Ще те заведа на едно вълшебно място, тази вечер ще я помниш винаги – Веселка се засмя с глас.
  • Дай да видим – тя много обичаше предизвикателствата.

Потеглиха бавно из градските улици, като по пътя си говориха за много и все интересни теми. На нея Орлин й прилише на един неизчерпаем източник на информация. Струваше й се, че колкото повече го слуша, толкова повече иска да го слуша, дори не усети как бяха излезли извън града.

  • На къде отиваме – тъкмо попита тя, когато изведнъж се бяха озовали пред огромна циркова площадка, която светеше в различни светлини и имаше многобройни атракциони. Интересното беше, че освен тях двата нямаше други посетители от служителите на уваселият парк.
  • Лол – успя само да възкликне Весела с отворена уста.
  • Нали ти казах, че ще бъде една незабравима за теб нощ – Орлин и се усмихна широко, вечерта преминаваше както всяка друга – това е частен увесилитен парк и е само мой.

Слязоха от колата и портиерът им отвори вратата, някак си беше вече свикнал с многобройните похождения на шефа си. Със заучени движения и номера всички служители започнаха да изпълняват задълженията си. Не се оплакваха, работата беше лека, Орлин плащаше добре и работеха само когато той искаше да забие нещо.

Веселка беше на седмото небе от радост, като малко дете в сладкарски магазин. Толкова шарано, толкова цветно и сладко беше всичко, очите й шареха и тя не знаеше накъде първо да погледне. Някак измежду многото неща Орлин я насочи към едно огромно виенско колело и тя с охота се качи. Когато се бяха издигнали доста най- отгоре изведнъж колелото спря.

  • Какво стана – попита Веселка уплашено.
  • Няма страшно – каза й Орлин спрях колелото, за да може да се насладим на времето, на гледката и на нашата компания – той бързо се наклони към нея в опит да я целуне, но тя се отдръпна.
  • Виж, мното си готин и с теб си изкарах срахотно, но си имам момче, което харесвам много и това между нас няма да стане.

Ето тук вечерта не протичаше както трябва, не обичаше да му се правят на интересни с, времето беше започнал да изгубва своето търпения и доста неща го дразнеха.

  • Миличка – опита се да прикрие раздразнението си, но гласът започваше да звучи заплашително – Каква прекрасна вечер е погледни, стрували си да се пропилява този прекрасен момент, който съдбата ни е дала, наклони се отново и се опита да я целуне.
  • Настина отговорът ми е не, съжалявам не е моето това нещо, искам да слезя, не искам да се занивам повече с теб, моля те пусни ме да си ходя, искам да си ходя.

Отказът й само го възбуждаше повече, той не можеше да се котролира повече, опита да се да я изчука, а тя яростно се защитаваше. Не искаше да я бутне, а просто да я обладае насила, но факт е, че Веселка падна от 120 метра височина. Ударът отекна в пространството, а от красивото младо момиче беше останало безформена маса от кръв, кости и найнета хубава естествено рижава коса. Първите няколко секенди Орлин гледаше, като гръмнат. Страстта му рязко беше спаднала и на челото започнаха да излизат едри капки пот.

Около трупа на момичето започнаха да се събират служителите в лунапарка, като мухи, някой спомена думата полиция, но тогава Орлин се ококори широко – НЕ- извика той – свалете ме долу веднага. Щом го свалиха долу, той започна да говори високо, ясно и много властно.

  • Никаква полиция, ясно! Какво искате – да ме вкарат в затвора и да съсипят кариерата и живота ми ли? По три хиляди на всеки да си мълчи. Пред полицията си е тръгнала разревана от тук. Ясно ли ви е? Ако се раздрънкате ще натопя някой от Вас, а сега я изгорете.

Хората гледаха с отвращение към своя шеф, но от страх и заради парите изпълниха точните му указания. След около час нищо не беше останало от Веселка.

Стоян беше написал вече 105 съобщения на които не получаваше отговор. Пробва се да звънне, но и оттам нямаше нищо. Реши на следващият ден да отиде до полицията, цяла нощ не заспа. Едри капки пот избиваха по челото му. Всякакви страшни мисли му се въртяха в главата. Дали пък няма да го зареже заради този богат сноб. Познаваха се съвсем от скоро. Най-вероятно така и ще направи. Мамка му и жени. Надяваше се утре да дойде и поне да му го каже в очите. Мамка му, мамка му – псувайки заспа.

След като и на следващия ден Стоян отиде в полицията за да подаде жалба, че Весела е изчезнала, като основен заподозрян естествено беше Орлин Гешев. Веднага одидоха полицаи да го разпитват, но резултата беше нулев – родната полиция беше заета с протестите. На следствените не им се занимаваше – родителите й бяха бедни и нещастни хорица без връзки. Медиите бяха заети да отразяват политически и грипни новини. На всички им беше ясно, че Весела най-вероятно е убита и повече нямаше да се върне. Обаче алибито на Орлин беше желязно, при това подкрепено от 12 негови служители, също така и тялото не бяха открили, така че този случай спокойно мина под доктрината на досиетата X.

Умът на Стоян работеше наистина трескаво все едно беше болен и имаше температура. Сякаш на себе си той постоянно повтаряше “Той е, той е, той е” – движенията му бяха бързи и неадекватни.

Един ден докато си стоеше спокойно на една пейка и си повтаряше “Той е, той е” до него седна един човек с качулка и му прошепна “Наистина е той”. Това беше Явор – един от служителите на лунапарка,  който беше ужасен от постъпката на Орлин. Искаше възмездие за момичето. С треперещ глас той разказа на Явор какво точно се беше случило в онази злопоучна нощ. Когато изслуша разказа му Стоян се успокои -поне знаеше истината. Решението му да убие Орлин дойде като мехлем за всичките му душевни терзания. Просто трябваше да намери начин как да го направи, така че да има баланс и равновесие.

Понякога с откачените хора се налага да се прилагат нестандартни неща. Реши да се облече като жена и да го прелъсти. Да го закара на същото това виенско колело от където да го хвърли. Отслабна няколко киограма, избръсна гладко лицето си, сложи си лилава перука и лилави контактни лещи, силен грим и прилепнали дрехи. Хората го гледаха, някой му подсвиркаха, други го снимаха с телефоните си, но той вървеше с широка ослепителна усмивка, като маска на клоун.

Влезе в залата, където се провеждаха семинарите на Орлин и седна на първият ред. Още щом видя това лилово съществуво в публиката, зяпна.Той винаги е харесвал несдарните неща, а това беше най-нестандартното, което беше виждал от много време насам. Изглеждаше му познато от някъде, сякаш умът му правеше заигравки с него, плашещо привликателно. Като молец, който ходи към пламък, така и Орлин беше привличан от тази необикновена лилава девойка.

След като свърши представянето тя стоеше там, чакаща го. Някак страшно естествено.

  • Здравей красавице – Орлин се приближи до нея, оглеждайки я внимателно тя му се стори позната, може би я знаеше отнякъде, но откъде, от друг живот? Вярваше в преражданията.
  • Здравей, как и кога ме искаш?
  • Хехе, това беше бързо – беше чувал, че транссексуалните са по – разгонени, но това беше твърде бързо. – Как се казваш красавице?
  • Алиса – отметна назад един лилав кичур – като “Алиса в страната на чудесата”.

Едва ли това беше истинското й име, но все пак мисълта, че ще пробва нещо ново го възбуждаше. Картите започнаха да се подреждат.

Колата се носеше бързо по павираните улици, Орлин нямаше търпение да си опита наградата, неговата Алиса изглеждаше спокойна и  в нейната компания се чувстваше приятно.

Стигнаха до лунапарка, там светлита продължаваха да озаряват ярко, за разлика от другите момичета, които се прехласваха по всичко, лилавка му се видя по -спокойна, определено му харесваше повече. Може би това ново изживяване ще му помогне да забрави напълно за случая с Веселка. Винаги е бил на мнение, че като слезеш от коня, трябва да се качиш отново максимално бързо, иначе никога няма да се научиш да яздиш. Яздене, каква хубаво дума, най – накрая стигнаха до виенското колело. Обичайно той спря на най-високата точка. Орлин започна:

  • E, красавице каква прекрастна нощ е.
  • Тук ли водиш всички момичета?
  • Само специалните?
  • За теб всички са специални, нали. Кажи ми успя ли да действаш по всичките си задачи, защото твоето време вече отмина.
  • Не те разбирам лилаво бонбонче?
  • Сега ще ме разбереш хубаво – Стоян го хвана за гушата и започна да го души, приятно му беше да гледа объркването и страхът в очите му. Така ли се е чувствала Весела до последно. После докато е още зашеметен Стоян изхвърли Орлин от седалката и той полетя 120 метра надолу, чу го да вика, видя го да мята ръце все едно се опитва да полети, но в крайна сметка се строполяса на земята от велият ректор бяха останали само безформени меса от кръв и косми, като и неговата цветна папионка.

Служителите от лунапарка бяха изумени и гледаха надолу, никой не помръдна от мястото си, никой не поиска да се обади на полицията. Всички презираха извратения си, порочен и откачен началник. Свалиха Стоян от Виенското колело и го пуснаха да си ходи.

На полицията това, което се каза беше, че някакъв пиян травестит го блъснал, но къде е отишъл не се знае. Колкото и да беше тъжна гледката, един от полицаите се размя. Както споменахме полицията и следствието – те си имаха по-важна работа и случаят се размина просто, като смешно-тъжен анекдот и идея за няколко сполучливи мемета в групите за взаимопомощ.

Той вървеше бавно по павираната улица беше сдухан май това беше естественето му състояние от много година, погледна се във витрината опита се да си заглади перчема, но безуспешно. Погледна си телефона нула съобщения или известия, дали въобще на някой му пука, че е жив. Усети, че потока от хора го избутва и реши да седне на пейката. Стоян хвана с ръце главата си, чувстваше се страшно депресиран и без желание за живот. Дали да не отиде на психолог и без това нямаше смисъл, намаше как да й каже истината.

  • Господине искате ли флаер- едно красиво момиче с млечнобяла кожа, черна коса и големи сини очи му се усмихмаше докато му подаваше хартийката

Той я взе с неохота и на нея прочете “За първи път ще проведе семинар на тема: Как да изплуваме когато сме на дъното от известния” изсмя се силно с глас и хвърли флаера в кофата. После размисли, бръкна в кошчето и си я взе обратно. Щеше да отиде, какво пък толкова можеше да се случи…

Свърших си небивалицата, една малка победа. Имах чувството, че до мен имаше пясъчен часовник и времето ми изтичаше. Давех се, бряг не виждах, не потъвах, но и все още не можех да летя. Мамка му.

Обобщение
За въртележка, която се движи само нагоре
Име на произведението
За въртележка, която се движи само нагоре
Автор
Публикувано от
Shield-maiden
Лого
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •