За зимното време

Ако нищо не може да запълни отсъствието ти и ако сълзите са ми всичко, което можем да бъдем. Колко точно ми липсваш.

Онова странно усещане, при което ми се иска хем времето да върви по бързо, хем да върви по-бавно. Заседнала между положението, че не искам да съм тук от една страна и някъде другаде бих могла да бъдa, аз изкарвах поредния работен ден. Зимата определено започваше да ми тежи. Наистина лятото е прекрасно нещо, но като всяко хубаво нещо и то за съжаление свършва много бързо… Обичам химикалките да пишат тънко и да миришат на мастило, и да цапат ръцете ми …обичам да гледам как  минава зеленият трамвай… обичам да имам неприлични мисли за НЕГО, обичам да мисля и за другия със светлите очи. Чудя се нещо докато стана време това да бъде публикувано…дали… дали ще го бъда забравила напълно… дали искам да го забравя напълно… Сигурно. Като сe замисля отдавна не съм писала нещо провокативно е добре почвам.

За зимното време

Генералът уверено газеше в снега, зад него стояха двата големи топа. Огромната шапка с пера му пречеше и от нея  очите му сълзяха. ”Защо ми е по дяволите да нося това глупаво нещо”? Знаеше  много добре, че това e символ на престиж и на респект “ На кого по дяволите му е нужен този тъп престиж и респект, нима няма по-важни неща в този живот”. Това си мислеше когато даде знак и огненото топче изхвърча на 200 метра. Чу се  как каменната ограда се строполява на земята с оглушителен трясък.

Той точеше внимателно ножовете си, кожената качулка го задушаваше, от нея получаваше пъпки пък се имаше за хубав мъж, но животът го беше превърнал кралски палач и беше доволен, тази работа му носеше много привилегии, както и с жълтици, с който можеше да си купове ароматни скъпи ароматни източни масла, все пак беше любовник на краля. Пък и днешният ни ден беше специален не всеки ден, не всеки екзекутираха важен генерал по обвинения за измяна, гледаше го как престъпя бавно и гордо докато тълпата го замерва с всякакви предмети. Имаше видими рани по цялото тяло изглежда го бяха измъчвали и въпреки това имаше някакво  достойнство, лъхаше от него,тълпата се разлюля, като едно голямо море. Някои го защитаваха, други искаха по-бърза и болезнена смърт за него, все едно това имаше някакво значение. Качиха го на ешефода, разрешиха му няколко думи, все пак зимата се очертаваше да бъде дълга, за това събитие трябваше да се говори дълго. Никое от децата на краля не беше пораснало достатъчно за да може да му се вдигне кралска сватба. Генералът  погледна към януарското слънце, как се радваше, че не носи тази глупава шапка с пера, която да му пречи за какви глупави неща е способен да мисли човек минути преди смъртта си. Прочисти гласът си, така че той да звучи чисто и кристално ясно:

  • Невинен съм по всичките обвинения. Бог, който може да погледне в сърцето и душата ми знае каква е истината. Нека вие, люде, които вярвате на фалшиви обвинение да погледнете дълбоко във вашата съвест и да видите каква е истината – Погледна настрани – Готов съм, изпълнете присъдата. Той доброволно постави главата си на дръвника с един, единствен удар присъдата беше изпълнена. Главата на генерала се търкаляше спокойно по дървеният под. Безупречно изпълнение, в такива моменти му се искаше да си свали кожената си качулка и да се поклони. И естествено тълпата настръхна срещу него – сега се радваше, че има качулка.

Дори най-голямото чудовище се мисли за добър човек. Ако се мислиш за добър човек вероятно не си. Такива мисли имаше крал Зиндер II докато си лежеше уморен в леглото. Беше на 26 години и беше станал крал едва от 4 години, смятаха го за добър  крал, вече беше успял да направи две деца на своята кралица и досега минаваше за добър съпруг. Имайки се предвид тайната си страст, че харесваше повече мъже – не смяташе за нужно да бъде с повече от една жена по нежелание и понеже беше моногамен по природа поддържаше връзка само с кралският палач. Харесваше го много, имаше нещо хубаво и възбуждащо, че човек който обезглавява най-важните хора в кралството да е толкова мил и нежен и да е само негов. Кралят го гледаше с лек възторг, беше го извикал в личните си покой да говорят “делово ” и наистина започнаха така.

  • Екзекуцията на генерала? – зададе му съвсем обикновен въпрос, макар че слабините му вече горяха.
  • Добре мина – генералът посрещна съдбата си с достойно и тълпата го подкрепи, достатъчно за нещо, което да се говори доста време и не достатъчно, за да вдигнат бунт. – Гледаше краля си право в очите и всякакви нечисти мисли му се въртяха в главата.
  • Чудесно предполагам, знаеш че това беше наложително. Това беше срамна битка и доста срамна загуба, планирахме славен поход разширение на нашите граници, а какво постигнахме – една загуба. На хора, на ресурси – всички в Латвия ми се подиграват – “Кралят на калния поход” – не искам да остана в историята с това име.
  • Разбира се ваше величество – каза главният палач и падна на колене и кралят развързва царственият си халат и палачът започна да му прави така свирка, сякаш целият му свят зависи от това. Кралят най-накрая отпусна слабините си. Тази нощ кралските покои се разтресоха.

Кралица Маривел беше красива русолява със сиви очи беше родила две деца на краля, но фигурата и беше останала стройна и непокътната. Беше доволна от статута си на кралица и се радваше на много хора, които я харесват и уважават, и на двор, който я боготвореше, подозираше след една нощ, в която кралят си беше позволил да направи с нея неща, които не бяха отговаряли на нейното благородно възпитание. Тогава тя разбра, че мъжът й, харесва повече мъже. В началото дълго плака, и се питаше защо Бог я наказва така, после установи , че така нейното положение на титулярна кралица остава недосегаемо. И вирна висока глава, знаеше че нито една от придворните й дами няма връзка с нейният крал, освен това беше родила две здрави момчета, имаше най-красивите бижута и беше гордостта на целия си аристократичен род. Когато се погледнеше обаче винаги виждаше своите красиви очи тъжни.

  • Ваше Величество – придворната дама се поклони ниско- Кралят иска да говори с Вас – Маривел намести короната си, усмихна се мило и спокойно каза
  • Разбира се, отивам при моят мил съпруг – и тръгна с уверена крачка.

Словения беше красива страна с много  великолепни борови гори, зимата приличаше на онези вълшебни приказки, който сме чували като деца и където от някъде в голям мраморен замък се очаква да живее някой силен маг, с красивите си феи. Нищо подобно не живееше там! Там живееше ленив дебел благородник, чиято единствена цел в живота беше да си яде пушените телешки бутове. Той беше заедно със скръндзавата си съсухрена жена и белязаната си дъщеря. Не беше грозно момичето, но когато е била малка е паднала върху едни ръждиви железа, те срязаха лицето й – огромна рана и едно липсващо око. Когато хората я погледнеха, колкото и да се стараеше да прикрие своя недостатък, първото нещо което виждаха в нея бе белега й.

  • Трябва да си оженим дъщерята
  • За кого – аз не мога да си позволя богата зестра- изсъска жена му и двамата продължиха мълчеливо вечерята си

Кралицата влезе и това, което я озадачи беше, че нямаше придворни, обикновено размениха любезности в присъствието на двайсет други човека

  • Защо сме сами – в очите на Маривел се четеше тревога.
  • Трябва да поговорим.
  • За какво
  • Виждам, че си много уморена и стресирана заради това смятам, че една почивка в планината ще ти дойде добре. По-малкото дете ще ти дава кураж, по голямото ще остане в двореца за да продължи обучението си.
  • Какво е това… Ти си луд… Какво ще каже дворът?!?
  • Вече съм го решил, имаш цял месец да се подготвиш и да се сбогуваш.

Излязла, от едната страна на вратата – очите на Маривел се бяха насълзили, от другата  страна  на вратата, кралят въздъхна тежко. Защо му е да бъде крал, ако не може да бъде щастлив човек.

В катакомбите се криеха хора без минало и без бъдеще, единственото, което искаха тези хора е да оцелеят. Хубавата новина за хората от 1625 година е, че тунелите вече са били с тухлени стени. На всичката тази мизерия се открояваше един висок кестеняв мъж със светли очи.

  • Това заслужава – да го детронираме! Слаб владетел, позори кралството и двора – това шушукаха благородниците
  • Нечестив е в своите дела, заради тези негови дела Бог ще го накаже и ще накаже и цялото кралството заради него.

Целият двор беше един горещ кошер, след като решението, че кралицата скоро ще напусне двора беше публично оповестено. Причината, че иска да си почине и е изморена беше прекалено плоска и не можа да заблуди никого. По-лошата новина за краля беше, че все повече хора се досещаха за истинската причина кралят да се откаже така от жена си.

  • Веднъж се живее – това шептеше кралят, гукаше и хапеше любовника по гърба. Дали беше обезумял от страст или от глупост това никой не можеше да кажа.

  • Как върви търсенето на мъж на дъщеря ми – попита графът като похапваше свинско със зеле и огромни късове от зелето падаха спокойно върху и без това зацапаната и изхабена оранжева покривка.
  • Не върви добре, няма кандидати – отговори жена му, която държеше една тава и преценяваше кои оризови зърна могат да бъдат използвани отново.
  • Така си и знаех, защо не намерим някой хубав мизерник от плъховете долу ще му дам на негово име една малка колибка и ще го оженим за дъщеря ни.
  • Ама как ще се сродим с мизерник, как ще го допуснем до нашето семейство
  • Е как, ще го изкъпем облечем и готово, научаваме на четмо и писмо и готово. Плюс това ще ни слуша каквото ние му кажем. Ще ни излезе по- евтино от благородник, който ще иска богата сватба и голяма зестра.
  • Евтино- при тази дума очите на жена му светнаха- добре.

  • Кралицата, кралицата ще идва – народът ликуваше и искрено се радваше. За скръндзавата графиня това беше истинско проклятие колко жълтици щяха да отидат за посуда, постели и ремонти, ами сватбата на дъщеря й истинско разхищение вярно бяха намерели хубавичък мъж от най-дълбоките канализации и излезе на прилична цена, но…. Все пак… Ожениха я набързо на останалото благородническо, че е техен далечен роднина, имайки се предвид какви са те и как изглежда дъщеря им, никой не им обърна особено внимание. Пък момчето изглеждаше прилично и тя като майка се радваше, че дъщеря й е щастлива.

Най-сетне дългото пътуване щеше да приключи кралица Маривел притискаше детето си силно, знаеше че отива в изгнание при ужасни хора, но се стараеше да поддържа ниво. Друго я притесняваше нея, кралят нейният съпруг беше полудял и тя не виждаше изгледи и да се вразуми. Притесняваше се от преврат и от това след него какво ще стане с нея и децата й. Когато слезе от каретата това, което видя не беше толкова лошо спрямо това което беше очаквала.  Замъка беше стар и олющен, но беше от красив бял мрамор. Графът и графинята бяха пълно гротескна картинка, много дебел мъж и много слаба и съсухрена жена. Дъщеря им можеше да мине и за хубаво момиче с нежни черти, ако не беше този ужасен белег на нейното лице и накрая това което привлече нейното внимание хубав висок кестеняв мъж, който гледаше кралицата втренчено, истината беше че и тя не можеше да отдели очи от него.

  • Как може, питам как може, ще отлъчим краля от църквата!!! БЕЗУМИЕ И ПОЗОР. Лично ще докладвам всичко в писмо до папата- столичният епископ се врътна и огромната му сатенена роба изшумя, но не беше проблемът само епископа, целият двор беше потресен. Кралят се държеше все по-провокативно и все по-често си позволяваше публични прояви на нежност със своя любовник, опипваше, целуваше галеше го. На Карио вече започваше да му тежи да бъде кралски любовник и предпочиташе да бъде само палач. От краля вече не лъхаше на сила и страст, а само на безумие и смърт.

Маривел се беше отпуснала, напълно се буиу оставила на мощните тласъци на този красив мъж да я завладеят напълно. От време на време си позволяваше да забива ноктите си в него и да крещи. Не помнеше кога за последен път се беше почувствала жена, след две минути той се отдели от нея с нежелание.

  • Искам да бъда крал – Каза красивият кестеняв мъж преди тя да се намести на гърдите му.
  • Ще бъдеш – В този момент беше готова да му обещае, че ще бъде и Бог.

Не иска да я намерят, нито да я да разпознаят затова реши да се хвърли в реката, чудовище, като нея по-добре никога да не е съществувало. Погледна отражението си в реката и докосна белега си. След това със всичките си сили се качи на най-високото възвишение което намери. Не мислеше за нищо, какво значение имаше всичко… когато собственият й мъж и изневеряваше  с друга, при това кралица, как можеше тя да се мери с това, с нея, тя обезобразената. Изкачи се без грам колебание скочи. Сърцето й спря от замръзналата вода още преди течението на реката да я отнесе.

  • Ваше величество, готвят заговор срещу Вас – това му каза със сериозен глас един от неговите все още верни съветници. Намераха се такива хора, които били верни и предани още на неговия баща Зиндер I и прехвърлили своята лоялност към него. Както и негови останали приятели от времето преди да полудее.
  • Не ме интересува! Извикайте Карио, извикайте моят любим и моят палач.

Карио дойде при него, но стоеше малко настрани, поклони се съвсем официално

  • Ваше Величество.
  • Какво ти става – Кралят се приближи към него и буквално го целуна насила
  • Не – Карио се отдръпна – Ако ме пожелаете мога да бъда Ваш, но ще бъде насила.

Зиндер го изгледа и първоначално се засмя, после продължи да го гледа дълго в очите – вече не се гледаха като крал и палач, или като мъж и мъж, като две голи души. Краят на една любов винаги е тежък.

  • Ако Ваше Величество позволи мога да изживея остатъка от дните си в манастир, да се покая за греховете си.
  • Грехове, ти нямаш грехове и няма за какво да се покайваш, а и знам какви са манастирите, но трябва да изчезнеш.
  • СТРАЖА – извика силно – Отведете този човек в опит за кралеубийство и предателство.
  • Зиндер – Двамата се погледнаха в очите и знаеха че е за последен път.
  • Екзекуцията да бъде утре.
  • ЗИНДЕР, Кралю, Ваше Величество, Любими – Карио викаше в отчаяние, но осъзна че виковете му са безсмислени и млъкна, чак тогава кралят заплака за него.

  • След като нашето мило момиче е мъртво не виждам причина ти да оставаш повече тук – това каза съсухрената графиня, докато графът похапваше сладко заради депресията си.
  • Ще остана, но Вас няма да ви има.
  • КАК – Да се пререже гърлото на съсухрената графиня беше лесно, но с дебеля граф си беше трудна задача, наложи се той няколко пъти да повръща кръв и храна докато успеят напълно. Както и да е, след този ден той стана известен като Денарио сините очи, любовник на кралицата и предводител на най-голямото въстание. Към него се присъединиха много добри благородници, семейството на кралицата обидено от унижението, което тя е понесла и с подкрепата на няколко човека от духовенството, които наистина вярваха в Бог. Денарио не искаше короната защото мечтаеше да бъде крал, а защото искаше да избива благородници, защото смяташе че те са основната причина за нещастията на всички бедни хора по света.

Въстанието беше кърваво, лишено от всякакъв смисъл и все повече и повече беше подкрепено само от простолюдието. И колкото повече вълната на недоволството се надигаше, толкова повече на краля му беше безразлично, той беше потънал в скръб и печал, и рядко излизаше от своите покои. Още помнеше екзекуцията на неговият любим Карио, помнеше как той викаше името му, искаше със собствените си очи да види как убиват любовта на живота му. И после светът му обърна гръб, дворът го приемаше по-добре, но светът навън му беше напълно чужд.

Маривел стоеше в леглото и гледаше безизразно тавана. Данарио я целуна и й прошепна:

  • Скоро ще станеш кралица
  • Аз и сега съм кралица
  • Кралица на един развратен и провален крал, а сега ще станеш.кралица на народа. Аз наистина те обичам, ти си моето чудо.
  • Сигурно е така. -Тя стана от леглото и го целуна продължително.- сбогом

Денарио я изгледа учудено тези изискани дами как обичат да преувеличават, когато усети как едно острие разрязва целият му стомах, нямаше време да извика защото още преди да го направи му отрязаха главата. Семейството на кралицата се беше договорило тя да прости на краля и да се върне да живее при него, стига разбира се да донесе главата на бунтовника.

И така кралицата се върна с почести, а кралят с най- красивите си  дрехи я посрещна сложи й блестяща огърлица и златната корона – всички бяха щастливи и народът, и благородниците и църквата най-накрая имаха нормално кралско семейство.

Седяха на голямата маса крал Зиндер II и неговата кралица Маривел

  • Как прекара почивката, скъпа кралице-
  • Добре обични кралю, как беше двореца без мен
  • Тъжен, как да бъде.

Две мъртви сърца вечеряха заедно.

Новият генерал съвсем демонстративно махна шапката си, няма някакви си пера да му се пречкат в очите. Повика един от войниците си.

  • Няма да нападаме, ще чакаме да дойде пролетта.
  • Ама, сир, това са два месеца.
  • Да не съм луд да нападам през зимата. Новият генерал не беше глупав човек.

Как ми се искаше и на мен да изчакам два месеца да мине зимата, проблемът не е в това, а в това че всяка година идва нова зима…няма спирка.

Обобщение
За зимното време
Име на произведението
За зимното време
Описание
Новото е притоплено старо 🙂
Автор
Публикувано от
Ge&Ni
Лого
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •