За  позитивизма

Аман от позитивни хора, не аз не съм, напротив, даже може да се каже, че съм въплъщение на негативизма. “Успокой се, Гергана и просто си гледай работата, това се опитвах да си повтарям, ама отвътре черни мълнии летяха към мен”. Какво ми ставаше? Защо не можех да съм позитивен човек, да съм усмихната и миличка и да се радвам на живота. Как на другите хора им се получаваше, на мен не. Може би това ми е най-големият проблем в живота – негативизмът, а сигурно имах и други. Това, че исках всичко да става на моето, че бях асоциална и не умеех да губя. Като се  замисля много ми бяха проблемите… Но най-големият ми беше със социалността – “Трябва да общуваш повече с хора”, то много неща “трябва” в моя  живот, винаги съм мразела тази дума. Не че се оплаквах от живота, ето в този момент се стараех да погледна положително на нещата. Ето седях на топличко, до мен имаше шоколад и мандарини, аз слушах любимата си музика и имах възможност да си пише небивалицата…Кога ли щеше да ми дойде момичето за интервюто…

 За позитивизма

Добре, Коледа е, време на студ и след него идва още по-голям…студ. Не, трябва да мисля позитивно…отначало – Коледа е време на портокали, канела, гирлянди…ако имаш пари да си ги купиш… Спирам вече…Пред коледно е, а годината е 1918 година, демек един век по-ранно. Ето ти едно странно време, когато традициите от миналото все още не си бяха отишли, но и бъдещето беше едно такова, не можеше да е ясно. В средата на 20-те си години живееха в града и имаха само едно дете. За този период тя си беше истинска дама. Дама, как мечтаеше да чува тази дума, а какви бяха дамите изискани, галантни и много, много красиви. Черно-бялото списание от преди две години, което разглеждаше й се струваше най-красивото нещо на света.

Войната беше мръсна и страшна дума и се чуваше от тътените на бомбандировките, но не беше това, което травматизираше обикновените хора, а именно разрушената канализация и липсата на вода. Цели квартали воняха все едно живееха през средновековието. Това не ги притесняваше особено, тук им харесваше повече, предпочитаха го пред селото. Бяха в града, бяха се отървали от закостенелите традиции.

  • Смятам, да отида на фронта – лежаха си в леглото, когато Симеон й съобщи новите. – И без това скоро ще ме извикат.
  • Кога? – Тя знаеше, че този момент ще настъпи и се стараеше да го приеме с възможно най-голямо хладнокръвие.
  • След седмица ни привикват, ще ти оставя нещо, ти можеш да се върнеш на село при нашите.
  • В никакъв случай – да живее на село при свекърва си в момента и се струваше най-страшното наказание на света – Ще започна в една текстилна фабрика, ще бъда една модерна работеща жена. – Таня произнесе тези думи с гордост и задоволство.
  • Ще ме чакаш – Симеон и се усмихна и я помагали по гърба.
  • Разбира се, защото знам, че ще се върнеш. – Таня се усмихна широко и сякаш самото слънце блесна в стаята. Това харесваше той в нея, това харесват всъщност всички в нея. Таня беше много радостен жизнен и усмихнат човек. Когато се появяваше някъде сякаш самата стая светваше.
  • Знам, ще се справиш. – Той и отговори също с голяма широка усмивка. – Та ти можеш да се справиш с всичко. В колко часа ще ни дойдат гостите? – Да, гости им идваха почти всеки ден – това бяха техни съселяни, хора запознали се с тях в града. Таня привличаше хората като магнит със своята усмивка и добрина.

Стана чевръсто, това беше друго нейно предимство, умееше да става от леглото много бързо, не се бавеше с нищо и не закъсняваше за никъде. Сега ще стана и набързо ще приготвя нещо и ще видя детето, ако шесторъката Шива беше в човешки образ, то този образ със сигурност би описал най- точно сръчността и бързината, с която Таня извършваше всичките си задължения…

На фронта винаги е страшно, но ходеното за младия войник е радостно, събитие изпълнено с най-трепетни вълнение. Почти всяко едно войниче в началото вижда себе си като герой окичен със медали, като победител на когато се  възхищават стари и млади. Симеон хубаво и атлетично момче виждаше себе си завръщайки се най-малкото като полковник. Той знаеше, че има добра физическа подготовка и може да се справи с всяко едно предизвикателство, което му се изправи. В кратката подготовка, която беше изкарал по военно обучение, беше се справил най-добре от всички, можеше да стреля с пушка и пистолет, беше добър и в ръкопашния бой. Понеже е симпатично и готино момче, бързо стана любимец на началниците си, знаеше че го харесват и малко му оставаше да успее да се издигне на по-висока позиция в армията. Тръгна с надежда и желание да извърши някой голям подвиг.

  • Тук са становете, тук са конците, там е бракуваната стока. – Дебелата отговорничка обясняваше и от време на време бършеше устата, от която течеше лига, с ръкава. Работното време е по 12 часа, ще ти се прекърши хубавото вратле от работа. Там може да се преоблечеш и да си сложиш униформата, тя се намира до вратата. Чакам те след пет минути.
  • Разбира се госпожо Балканка, на мига ще се оправя. – Това изчурулика Таня и веднага се затича да се преоблече.
  • Горкото дете – да и госпожа Балканска хареса Таня, но знаеше какво се случва с тези млади момичета, закашля се и издуха носа си в ръкава.

Пътят в стария раздрънкан влак се стари прекалено кратък и прекалено хубав за Симеон, бързо събра около него ядро  от смелчаги готови да го последват, дори в най- опасните начинания. И докато имаше други млади момчета, които гледаха назад и имаха объркан и уплашен поглед, то Симеон  беше вперил поглед в бъдещото с надежда и с усмивка. Тътена на бойното поле се чуваше от далече, когато ги стовариха посред нищото на една полуразрушена  гара.

  • Колко момчета ми водиш – лейтенантът започна да ги оглежда все едно са овце на пазар.
  • 50, не са малко и всичките са здрави, дори имахме време за тренировка. – Каза гордо човека, който ги представи.
  • Тренировка – Изпуфтя, лейтенанта, все едно току що му бяха казали, че една крава е кацнала на луната. – Малко са, но колкото – толкова. Ще ги сложим на западната граница да запушат дупки, че положението е страшно. Нареди ги в камионетката, ще ги закараме. Навън беше кучи студ, лейтенант Стефанов, запали цигара и погледна тъжно нагоре, “50 живота пропилени на вятъра, какво пък, човек все от нещо трябва да умре”. Загаси цигарата с крак, изплю се и се запъти към камионетката.

  • По-бързо момичета – Бригадирката крещеше, палтата няма сами да станат готови, дайте малко повече хъс и енергия. Таня беше една от първите, но умората вече си казваше своето, усещаше как ръцете и започват да кървят.
  • По-бързо казах – Таня имаше чувството, че понякога няма да издържи на натоварването и ще припадне там. Вечерта се чувстваше прекалено уморена от работата и нямаше сили.

Нямаше сили за нищо, а детето й стоеше гладно и тепърва трябваше да полага грижи за него. Чувстваше се прекалено изморена, спряха гостите, спря да излиза.

Студ и глад, това са неща, които съпътстваха живота им последните седмици. Симеон се чувстваше като в капан, имаше чувството, че няма да успее да се измъкне жив оттук, нямаше представа за времето, имаше чувството, че времето тук е спряло. Не мечтаеше вече за подвизи, а за чисто… оцеляване. В съзнанието му изплуваше Таня, колко и красива и прекрасна му се струваше тя. После топовен изстрел се чуваше в далечината, искаше му се да избяга, но знаеше много добре,  че ако го направи неговите собствени хора ще го разстрелят от раз. Все по-мъгляво му изглеждаше да се добере до каквото и да било повишение. Изведнъж през главата му мина идеята да извърши подвиг, с който би могъл да го забележат повече.

  • Доброволци, доброволци, набираме доброволци за пренасяне на боеприпасите – знаеше много добре, че принципно това е самоубийствена мисия, защото трябваше да се мине зад тила на врага и да успее да мине незабелязано през часовоите, да занесе боеприпасите и да се върне обратно. Идеята на лейтенанта беше да ги атакуват в гръб. Атака е най-добрата защита, това беше основната логика на генерала, нямаше да успеят да задържат силите с това, което имат. Въпрос на дни беше да ги нападат решително и да разбият всичко, което имат. Защо да умрат глупаво мислеше си лейтенанта, тази атака може и да не е най-доброто решението, но по-добре това от колкото бездействие.
  • Аз съм съгласен да отида доброволец – каза решително Симеон, с него дойдоха и четирима от най-близките му приятели. Лейтенанта пушеше мълчаливо, съзнанието му беше изпразнено, вече не мислеше за нищо.

Три поредни дни беше нощна смяна, едва се движеше, парите които изкарваше едва й стигаха да си покрива основните си нужди, ръцете й бяха изранени, кръста я болеше, от жизнерадостната Таня не беше останало почти нищо. Погледна безпорядъка в къщата и бавно малко по малко започна да оправя нещата. Симеон й пишеше често, но в неговите писма тя долавяше мъка, болка и безнадеждност. Пък и това което по радиото говориха,  че става на фронта, още повече я подтискаше. “Нищо, всичко щеше да се оправи, няма да мисля негативно” – погледна образа си в огледалото, но това което видя не й хареса и тя бързо отмести поглед, защото това което видя там не й хареса. Запретна ръкави и отиде за вода – все още нямаха канализация.

Имаше слънце, макар че денят беше все беше смръзващо студен. Решиха да го правят през деня.

  • През нощ е прекалено очевиден план, по-добре да го направим през деня. Вземете най-бързите коне и пренесете колкото можете на братята които се вече там, тази нощ ще ги нападнем от две страни. Ще разчитаме на ефекта на изненада. Господ да на ние на помощ. Лейтенанта не беше набожен, но в момента силно вярваше.

Последната бомбандировка разруши сградата в която живееха, за щастие тя беше на работа, а детето беше на градина. Затова ги настаниха в голямо общо помещение, където бяха настанили отще 50 човека. Мизерията беше навсякъде, едва се дишаше, студът навън не беше толкова страшен, колкото спареният въздух, палиха огъня вътре, за да могат да се стоплят. Имаше всякакви индивиди, които оглеждаха дълго всяка свободна жена. Таня придърпа детето си и го прегърна силно, притесняваше я много, от три дни беше с температура и повръщаше. Нищо, трябва да мисли  позитивно. Опита се да мисли за Симеон, той скоро ще с върне и всичко ще бъде наред.

Симеон се качи на коня си и натовари в себе си възможно най-много оръжие. Гледаше на тази мисия, като единствен изход от тази ситуация, добър или лош, нямаше друг. Конят му препукаше със страшна сила, толкова че скоро изгуби другарите си. По едно време чу изстрели,чу викове, чу приятелите му да се молят  помощ, но не спря и не се обърна. Вятърът бучеше в ушите и пристигна при своите с цялото оръжие, което успя да пренесе, но пристигна само той. “Дано да са ги убили” може да е жестоко, но точно това си мислеше той. Знаеше че при разпит те ще изпеят всичко. Е, поне в това му се сбъдна, четиримата му другари бяха мъртви. Имаха още няколко часа.

Таня следеше новините в трепетно вълнение. Всеки път когато някоя жена получаваше писмо и започваше да плаче, сърцето и се свиваше, защото знаеше, знаеше, че мъжете на тази жени се бият на същото място в което и Симеон. Всеки път щом вратата се отваряше и затваряше, на нея сърцето й  изтръпваше.

Лейтенантът бавно допущваше последната цигара, която за него беше като равносметка на целия му живот. Беше се посветил на армията, защото не беше намерил на какво друго да посвети живота си. Винаги беше смятал зарята на краля за прекалено разхищение на барут. Ярко червената светлина се сля с неговият вик.

  • НА НОЖ. – Извика Лейтенантът и си прошепна тихо “Ако стане, мамка му ще стана монах и ще посветя живота си на Бог.”Психологията е голямо нещо. Представете си как озверили от глад, студ и безнадеждност хора тичат с нож към теб. В погледа им няма нищо човешко, просто първична нужда за оцеляване. Стреляха и убиха няколко, но дотам после мерника им стана неточен, започнаха да пускат пушките и да бягат и да биват убивани от своите. Настъпи пълен хаос, където всичко човешко отдавна се беше изгубило.

Симеон гледаше към небето, сега или никога, всичко или нищо.

  • НА НОЖ- Извика и той. Лицето и ръцете му изцапани с кръв. Той беше от първите винаги е бил от първите.

Бомбадировките спряха, България изгуби войната и настъпи първата национална катастрофа.

Отец Бозвали го гледаше недоверчиво, искате да се посветите на Бог след като  цял живот сте били в армията и сте успешен лейтенант.

  • Да, напълно съм убеден.
  • Трябва да знаете, че в манастира не се пуши.

Годината е 1943, Мими беше хубаво русоляво момиче, което имаше много мечти и надежди, когато дойде в града и започна работа в шивашката фабрика. Дебелата бригадирка я посрещна.

  • Тук са платовете, тук са конците, там е бракуваната стока. Там може да се преоблечеш. Женена ли си дете?
  • Да, мъжът ми е на фронта и ще се върне като герой. – каза Мими широко усмихната.
  • Чакам те след пет минути. – Таня гледаше как момичето се отдалечава с подскоци. Спомни си за себе си като млада, сети се за Симеон. Едри сълзи закапаха от очите и тя ги изтри с ръкава си.

Обичах мъжа си, тази мисъл ме осени докато пишех, обичах и работата си. Аз съм щастлив човек. Тази мисъл ме накара да се усмихна, в крайна сметка позитивизма не е толкова лошо нещо. Ми не за дълго… ами не съм си негативист по природа.

Обобщение
За позитивизма
Име на произведението
За позитивизма
Описание
Приказка за позитивното мислене въпреки всички лоши неща.
Автор
Публикувано от
Ge&Ni
Лого
  •  
    5
    Shares
  • 5
  •  
  •  
  •  
  •  
  •