Приказка за тъпия човек

За всичко лошо което ти се случва има причина и най-често причината е че си тъп. Това си мислех докато свита на кълбо плачех в леглото, сълзите ми ме караха да треперя. А някъде там в главата ми вървеше бийта – “тъп си, тъп си, тъп си”. Бях тъпа, но бях и жива. Болката те кара да израстваш и то беше ясно, че то ще свърши така. Градация, това е нещо, към което трябва да се стремиш, а няма градация без болка. Логично звучеше, да. Само че това не променяше факта, че мен ме боли, ако имаше начин да си изключа всички чувства бих била най-щастливият човек, ама нещата не се случват по наше жeлание. “Тъпа си, тъпа си” бийтът звучеше в главата ми и аз продължих да плача.

За тъпия човек

Ноември месец беше онзи месец, който е на границата на отминаващата си есен и настъпващите коледни празници. Ноември месец може да се характеризира като четвъртъкът на година. И в този празен ноемврийски ден Добромир се разхождаше по празният тротоар и разместваше с крака есенната шума.

– Господине, господине, може ли някакви стотинки? – един бездомник му препречи пътя. – Добромир бръкна в джоба си и извади 20 стотинки. Бездомникът се намръщи, очакваше повече.

Така и нямаше повече за даване. Работеше в малка адвокатска кантора, занимаваща се с граждански дела. Не печелеше почти нищо, имайки се предвид, че той там беше господин никой. Беше женен и имаше дете, но винаги го глождеше мисълта, че би могъл да си намери нещо по-добро в живота  като цяло.

– Добромире имаме нова задача за теб. – Добромир намести очилата си и се постара да изглежда заинтересован.

– Има един човек, който твърди, че съседите му налагат систематичен тормоз с цел да го изгонят. – “Чудесно, ненормалник!” помисли си.

– Поканете човека. – подкани той плахо и незаинтересовано. Госпожа Китенова, дебела ниска женичка с права пола и бретон, бавно и високомерно покани човека. Човекът седна, беше облечен в грозно дебело шушляково сиво яке. Косата му беше рошава стърчаща коса и от време на време прокарваше пръсти по нея.

– Съседите ми са луди, луди, казвам го съвсем сериозно. Искат да ме убият или да ме накарат да се изнеса. – човекът трепереше. – Живея на долния етаж под тях, те искат да се изнеса, за не ги чувам какво правят.

– А те, какво правят? – Добромир се намести на стола и постави глава на брадичката си ”Пълен ненормалник”. – Продължаваше да си мисли той.

– Еми странни неща, скърцания, викове, потропвания – такива неща. – скръсти пръсти пред себе си и започна нервно да ги пука.- Аз, обадих се няколко пъти на полицията, ама от там ми казаха, че няма с какво да ми помогнат и да не ги занимавам с глупости.

– Възможно ли е, възможно ли е просто да си въобразявате г-н Проданов?

– Нищо, нищо не си въобразявам, всичко което ви говоря е самата истина. Вижте имам пари. Ще платя колкото е необходимо, склонен съм да продам земите си. Моля, моля ви само ми помогнете.

– Добре, добре, ще ви помогна щом сте склонен да платите. – дори не искаше да се преструва, че нещо друго го интересува. – ще мина да погледна вашия апартамент, а засега попълнете тази декларация и опишете писмено това, за което сега си говорихме.

– Добромире,скъпи, искаш ли да ти донеса закуска? – жена се провикна от кухнята.

– Не съм гладен – каза ѝ радушно и безразлично той. Поне днес няма да му се наложи да стои в тъпия офис, поне ще разнообрази малко. Качи се в 10 годишната си кола взета на старо.Определено заслужаваше нещо по-добро от този живот.

Улицата беше претъпкана с листа, есента му правеше силно впечатление. Вървеше и ги размотаваше с крака. Всичките му сетива се бяха изострили. Затвори очи, пред него се изправи красива жена с шума на главата. Поклати глава. Прокопиев го чакаше на входната врата видимо притеснен и се клатеше.

– Ето тук, тук влезте и ще видите сами.- беше напълно неадекватен. “Този направо си е за лудницата”. Влезе в апартамента все още подозрително настроен, за негова изненада не го посрещна това, което очакваше – апартаментът беше чист и подреден. Човекът се оказа чиновник. На един рафт той забеляза снимка на жена и дете.

– Къде са съпругата и детето? – за първи път той прояви искрен интерес към него.

– Жена ми ме напусна преди време, бил съм и скучен.- Прокопиев се сви започна да гледа към пода.”Eто я причината да е толкова луд”. Седяха повече от два часа и не чуха нищо.

– Добре аз ще ставам. – каза Добромир и понечи да стане, когато изведнъж чу писък, наистина силен и агонизираш писък. Адвокатът изтръпна от един път, за един кратък момент си помислили, че това е шанса на живота му. Шанс за какво – нямаше никаква идея. За част от секундата разбра, че Прокопиев пак е готов да се развика и му запуши устата. В стаята настана гробна тишина, дори тези двамата престанаха да дишат и понеже ноември месец се стъмва рано навън беше вече тъмно и само нощните лампи едва, едва се виждаха и все пак той успя да види и да проследи какво точно изнасят. И това беше, беше труп, на млад мъж с изкривено лице. И сега какво да прави, той седеше с широко ококорени очи. Разумното и нормалното решение е да се обади на полицията, полицията ще си свърши работата. Обаче в главата и съзнанието му се въртеше друг план. Еми ако успее да изнудва тези хора, да се опита да работи с тях или за тях. Така може да успее да натрупа достатъчно състояние и да измъкне бавно от блатото в което се беше натикал. Обективно погледнато този план си беше абсурден, но за Добромир в това си беше възможност. Възможност за какво? За какво? Той все още не знаеше.

Почука неуверено на врата, от там му отвори гологлав мъж с изключително мазна усмивка.

– Здравейте, кой сте вие? – буквално му изсъска той.

– Аз съм адвоката на господин Прокопиев. – не знам откъде намери сили да извади толкова безразличен и спокоен глас.

– Не знаех, че господин Прокопиев има пари да си наема адвокат. – продължи да го гледа с очи на хищник право в лицето. – Вижте от моя гледната точка господин Прокопиев е напълно луд и не си струва да си губите времето с него. А времето е пари, както най-вероятно и вие знаете.

– Разбира се, зависи за колко пари точно става дума. – Добромир му намигна уверено. Макар че вътрешното чувство му крещеше да се маха оттук веднага.

– Не ви разбрах. – Мазният човек го погледна като човек, който туко що си е сменил напълно мнението. – Аз съм Младен, приятно ми е, а вие как се казвате?

– Добромир.

– Много ми е приятно да се запознаем Добромир. Широка усмивка и подадена ръка.

Вече две седмица минаха откакто Прокопиев живееше в дома на Добромир и благодарение на грижите и на това, че има други хора около него се беше посъвзел и дори можеше да мине за нормален човек, най-малкото че косата му вече не беше рошава, а сресана. Вече започнал да се пооправя, той  Добромир, какво се случва с това, което бяха видели, а Добромир всеки път му отговаряше, че работи по въпроса. Всичко си вървеше нормално, когато един ден получи съобщение:

Чакаме те в гранд казино Ниртерно, кода от бележката е пропуска. Погледни си сметката.

Той отвори сметката си там видя преведени 20 000 хил. Замлъкна и една радостна тръпка се прокрадна една по цялото му тяло. Чудесно, новият му живот започва сега.

Залата беше осветена от всички страни и меката изкуствена светлина осветяваше всичко наоколо и правеше лицата на хората да изглеждат още по-красиви. “Аз съм попаднал в рая.”, мислеше си Добромир престъпвайки бавно и опитвайки да запечата в съзнанието си всеки един момент.

– Добромире, приятелю, как си? – Младен го прегърна силно.”Приятели, кога бяха успели да станат приятели?”. Добромир му отговори хладно. Това само накара Младен да се усмихне повече.

– Да те запозная – това са моите колеги Борко и Янко. Борко беше едър мъж с тъп поглед, скъпи дрехи и зализан перчем. Този който наистина го плашеше беше Янко – хладен поглед, сиви очи и нереалистично тънко тяло, в съзнанието на Добромир веднага изникна идеята, че той е убиецът.

– Здравейте. – продължи да се държи хладно той и сложи ръце пред себе си.

– Здравей, брато как си. Борко го поздрави и дори за момент звучеше искрен.

– Здравей. – Янко го поздрави толкова хладно, че чак имаше чувството, че ада ще замръзне от неговите думи.

Настаниха се на канапето и една много красива жена им поднесе вино, толкова сладко и хубаво нещо не беше вкусвал през живота си.

– И така, – започна Младен. – проблемът ни е, че останахме без адвокат. – предишният ни се пенсионира предсрочно. – Младен се захили, Борко се захили тъпо, а Янко само се усмихна. – Виж, нашите дела са специфични, когато търгуващ със скъпи неща това носи рисковете. Все пак гледаме да не се стигне до дела и да се оправим преди това.

– С какво точно се занимавате? – Добромир изглеждаше все така сдържан. Знаеше че ходи към пропастта, но предпочиташе да го прави бавно и елегантно.

– Търговия, приятел, търгуваме само с красиви неща – жени, антики, дрога, но не тази със спринцовките – гадост. Цветни хапчета. Ние сме, как да го кажа, ние сме търговци на красивото.

– Защо вие е нужен адвокат? – Добромир вече беше лед, нямаше емоции. Цялата му съзнание беше в бойна готовност. Знаеше че вече е навлязъл твърде навътре. Поне беше наясно чий труп бяха изнеси онази нощ – на негов колега.

– Защото се случват гафове, някоя жена успява да избяга или тези хапчета засегнат детето на някой важен. В такъв случай ние е нужен някой, който може да потули нещата. Сегашният случай е такъв – трябва да убедим едни богати родители, че отрочето им е починало от свръхдоза, ние практически нямаме никаква вина за това.

– Как ще стана това?- попита Добромир.

– Това е изцяло твоя работа. – отговори му Янко и сивите му очи отново го погледнаха студено.

Върна се вкъщи с замаяна глава, всичко това  което беше научил, всичко това което трябваше да направи. Това ли беше цената на новия му живот. Жена му го посрещна разплакана и разстроена на врата.

– Какво има? – попита я той хладно.

– Трябва да ти призная нещо, аз, аз имам връзка с Прокопиев. Съжалявам, че така стана.

– Добре. – отговори и студено Добромир.

– Само това ли ще кажеш, “добре”. След всичко тези години, които сме прекали заедно, ще кажеш само това.

– Да. Довиждане. – излезе от врата с пълно безразличие. Навън беше топло и той погледна нощната лампа – там бръмчаха пеперуди и се удряха в нея. В съзнанието отново се появи образа на красивата жена с венеца от пеперуди.

Беше оставил апартамента на жена си и Прокопиев. Пое си дълбоко въздух, предстоеше му да направи нещо, което беше гадно и сложно. Влезе в голямата къща и знаеше, че влиза като враг. Посрещнаха го каменни лица, погледна и своето лице в отражението в огледалото – неговото изражение също беше каменно.

– Здравейте г-жо Алексиева. – извади най-строгия и делови тон. – Господин Алексиев.

– Животно, продаваш душата си на убийци. – червени очи, тази жена е плакала много.

– Госпожо разбирам мъката Ви, но синът ви сам е пожелал да взима тези хапчета.

– Не ви ли е срам.

– Не. И вие не сте чисти като сълза – прикриване на данъци, скрити сметки, двойно счетоводство. Не забравяйте, че имате и друго дете, все пак искате да му оставите нещо и на него, нали?

– Проклет книжен плъх, дано да гориш в ада. – жената изпадна в истерия.

– Просто си вървете – сухо отговори мъжа. ПОБЕДА!!! Тогава, защо се чувстваше отвратително. На следващия ден му преведоха още 20 000 лева.

Има хора, които са хронично недоволни, каквото и да имат, колко и да е хубаво, все нещо не им достига. Добромир явно беше от този тип хора. Въпреки че има онзи хубав живот, за който винаги си е мечтал, пак не беше щастлив, просто нещо му липсваше… и нещо се появи. Нещото беше ТЯ. Беше красива с кестенявата си коса вързана на плитка и светлите си очи. Той се влюби и вече нямаше нужда от пари, беше готов да живее с нея в бедняшка колиба и пак да бъде щастлив. Тя го гледаше с надежда:

– Колко може да й вземем? – попита Борко и я подръпна за косата.

– Хубава стока е, първокачествена. Под 12 хилки не падаме, знаеш ли колко пари може да им изкара тя там? Като гледам и Добромир доста си я е харесал. Виж как я гледа със зяпнала уста. Искаш ли да я пробваш, а? Младен се захили.

– Искам но на мой терен. – отговори спокойно Добромир.

– Ок, след един ден да ни я върнеш.

Останал на саме с нея той я целуна по очите.

– Обичам те! – наистина го изпитваше.

– И аз теб. – нямаше начин да е истина, нямаше значение, искаше му се да вярва.

Избягаха. Пет дни му бяха необходимо да ѝ запомни името – Мила, най-хубавото и нежно от всички имена на света. Чувстваше се жив и това по начало му стигаше, мозъка му работеше на бързи обороти, знаеше че трябва да действа светкавично и за една нощ преминаха половината Сърбия, а на следващия бяха в Албания и заживяха в едно малко селце. Първоначалният шок на Мила вече беше отминал и тя малко по малко започна да показва своята истинска същност. Не, не и се живееше в това село. Беше я страх да избяга от него, но и не искаше да е с него.

– Какво искаш от мен за да си щастлива? – попита я той.

– Нищо не искам, не искам да живея тук с теб. Ако наистина ме обичаш ме пусни.

– Поне ми дай шанс. – моляше я той, но тя не искаше да чуе. Всеки ден ставаше все по-истерична и нервна. Положението вече ставаше вече нетърпимо, когато той получи три снимки на съобщение. На първата се виждаше обезкостените и обезглавени тела на Прокопиев и жена му. На втората снимка видя опустошения си дом, а на трета – детето си вързано, ранено и бито, а под тази снимка имаше надпис:

Искаш  ли детето ти да живее? Имаш 48 часа да излезеш от мишата дупка, в която си се скрил и да се предадеш. Ще го пуснем. 

Препрочиташе съобщението отново и отново, знаеше кое е правилното решение, просто му отне време за да го осъзнае напълно. Излезе навън, Мила переше и плачеше.

– Всичко свърши Мила. От утре си свободна. Ще ти преведа достатъчно пари за да можеш да започнеш от начало. – момичето се стъписа и в очите му се четеше огорчение.

– Не си ли щастлива, нали точно това искаше.

– Да, но…

– Утре рано си тръгваме. – каза той, а тя се затича към него и го прегърна силно и после го целуна страстно. За първи път беше с него не по задължение или по принуда, а с желание и любов. И Добромир беше щастлив, наистина да, беше щастлив. Той беше нещо като осъдения на смърт, който си избираше последната си вечеря. После дълго седя и я гледа докато спи, опитвайки да запомни всяка една секунда от този миг. Тя отвори очи и също го гледаше безмълвно.

– Обичам те. Благодаря ти. Прости ми.

– Всичко е наред. Сега съм щастлив.

Докато я изпращаше в автобуса имаше чувството, че това е адът, друг ад нямаше, но и това е раят и друг рай нямаше. Имаше всичко макар и за кратко, в крайна сметка той беше победил. Пътят му на обратно беше равносметка на живота му и той се чувстваше победител.

– Все пак дойде. – Младен го посрещна с усмивка, мазна усмивка, в момента тя му изглеждаше противна.

– Да тук съм. – Добромир беше все така сдържан.

– Тате, тате. – малкото дете излетя през вратата право при него. – Беше много страшно тате. – дето се впи в него. Добромир го прегърна силно, но лицето му остана хладно, след една минута го откъсна.

– Върви. – Борко го пое. Заведете го при баба му и дядо му. Когато Борко и детето излязоха в стаята влезе Янко, в хладните му очи имаше пламъче. ”Психопат” помисли си Добромир.

– Ела с мен. – каза му глухо той и Добромир се подчини без да каже и дума, затвори една врата, която никога вече нямаше да отвори.

За всичко лошо, което ти се случва има причина и най-вероятно причината е, че си тъп. Може би трябва да си малко тъп за да живееш.

Професионалният и личният ми живот бяха с краката нагоре. Стегни се повтарях си тихо, как мразех ноември месец и зимата.

  •  
    4
    Shares
  • 4
  •  
  •  
  •  
  •  
  •