Черната душа на Вера

Пролог

Никога не съм харесвала отражението си в огледалото. Винаги съм смятала, че не съм особено привлекателна и този факт за мен беше запечатан дълбоко в моето съзнание. Още от училищните ми години, моите съученички упорито коментираха, кое момче ще се прежали да бъде с мен. Е, обективно погледнато се намери, дори се ожени за мен. Истината е, че аз не обичам клишетата и нормалните неща като цяло. Самата аз не съм нормален човек. Този факт никога не ме е притеснявал особено.

Кандидатката изглеждаше притеснена, аз и се усмихнах:

– Разкажете ми малко за миналото си работно място. – жената се  поуспокои малко, отпусна ръцете си и започна да разказва с охота за това, което е правила. Химикалката ми сякаш сама започната да записва и усмивката ми се запали трайно на лицето, знаех че винаги трябва да съм мила и добра. Също така знаех какво точно иска клиента. В един кратък момент ми се прокрадна мисълта за НЕГО. Ми майната му.

– Какво Ви мотивира да кандидатствате за тази позиция – продължих да ѝ задавам въпроси.

Черната душа на Вера (завръзка)

В притихналата стая единственият шум, който се чуваше е шума на вентилатора. Беше следобед, стана лениво от леглото. Нямаше намерение да си оправя леглото, за какво. Болеше я главата – не биваше да мастурбира два пъти. Запъти се към банята. Там имаше много мръсни чинии и две умрели хлебарки. Едната все още беше жива и неуверено се  лакатушеше напред. В живота всичко е борба, накрая нищо не оцелява. Щеше да изчака и тя да е умре, и после щеше да изчисти всичко.

Остава ѝ още два часа до работа и то каква ѝ беше работата – да раздава листовки. Затова начинание ѝ плащаха никакви пари. Добре че майка ѝ все още я издържаше. Въпросът беше, до кога щеше да е в състояние да го прави. Трябваше да си намери нормална работа. На първо място трябваше да запише нормална специалност, стига се е занимавала с тази живопис, то се е видяло, че от нея художник няма да стане. Апартаментът ѝ беше пълен с недовършени скици и разноцветни платна. Босите ѝ крака цапаха по залепналата боя на дървеният под. На второ място трябваше да си намери нормален мъж и тук е важно да се подчертае НОРМАЛЕН. Не като боклуците по който хлътваше много – бяха с нея за по два-три месеца, после я оставяха с разбито сърце и болки корема. Трябваше да си намери добър и свестен мъж, който да я обича и да я подкрепя във всяка една ситуация – от този тип мъже които са за цял живот. Да си имат дете и да бъдат много щастливи до края на живота си. Точно от това имаше нужда тя. Замечта се.

На работа

Ето че отново закъсня – тя пък кога ли е идвала на време за нещо. Навън беше приятно и слънчево. Есента беше толкова красива, жалко че нямаше доста талант да я нарисува такава, каквото я виждаше във въображението си, такава каквото очите ѝ можеха да я докоснат. Сложи си най-приятната усмивка и с ведър глас започна да поздравява хората:

– Добър ден, заповядайте. – това щеше да го повтори над 200 пъти само днес.

– Вера, какво ще правиш, когато ти свърши смяната днес? –  Мирослав я гледаше въпросително.

– Предлагаш ли  ми нещо? – Вера му намигна закачливо, въпреки че не го харесваше особено.

– Ако искаш може да се видим след работа – Мирослав, започна да притиска едната си ръка в другата, защото толкова я харесваше, че чак трепереше.

– Може да. – планът ѝ за нормален живот малко по малко започваше да се изпълнява. Мирослав учеше за архитект, беше последна година и тя знаеше, че има чувства към нея. Добре, започва да си действа по плана. На едно стъкло видя залепен надпис, че се предлагат курсове по счетоводство и контрол. Днес май Вселената и говори. Днес май във всичко ѝ върви, усмихваше се Вера не подозирайки, че се е запътила стремглаво към пътя за нищото.

Обратът(с приятелките)

Курсът ѝ вървеше гладко, тя обичаше да учи. Затова колко и скучно да беше ѝ вървеше добре. Изчисти си квартирата малко по малко. Днес си пусна пералнята, утре ще си измие чиниите, вече нямаше хлебарки в мивката ѝ. Връзката и с Мирослав също вървеше добре – той беше добър и отдаден човек и това му личеше. В общи линии живота започваше да протича в нормалните и разумни граници – нещо, което винаги ѝ е отбягвало. Проблемът е в главата ѝ – започна да се случва нещо. По-скоро да и се привиждат неща. Не, не се дрогираше – винаги и е била над тези неща. Ето какво се случи:

– И сега колеги ще поговорим за счетоводния баланс. – преподавателката ѝ беше строга и съсухрена жена и изведнъж ѝ поникнаха рога. Вера разтърка очите си, за да се увери, че вижда правилно, но точно тогава рогатият образ изчезна, изчезна и статията, и колегите. Озова се сама в стаята си. Телефонът и звънна аларма, че след 15 минути трябва да отиде на курс. Това нейно състояние започна да се повтаря отново и отново. Понякога излизаше с приятелките си и изпадаше в странни настроения:

– Къде са ми боите – искам да рисувам! – трескаво започна да пита тя от нищото.

– Вера, успокой се. Ти си на кафе тук с нас, няма страшно. – Приятелката ѝ Мира я беше хванала за ръка, а Деси от другата страна я гледаше уплашено.

– Какво ти се случва, от известно време си така, да не би Мирослав да те ядосва много. Ще го набием, ако е така. – Деси се усмихна широко, но в погледа ѝ се четеше уплаха.

– Не, не, спокойно, няма проблем – Мирослав e страхотен. Всичко е страхотно. – Вера изпи кафето си толкова бързо, че чак небцето си опари.

Обратът(с Мирослав)

Гушкаше се спокойно в Мирослав и въпреки това се чувстваше напрегната – бяха заедно от 3 месеца, а вече и беше скучно с него. Дните ѝ бяха еднообразни скучни и сиви. Той беше предвидим и добър човек, но мрънкаше и го правеше постоянно дори и за най-малкото и незначително нещо. Изведнъж цялото ѝ тяло изтръпна и тя зарови глава в него, но това не я спаси. Едни невидими ръце започнаха я дърпат надолу, не живи, а мъртви – ръцете на баща й. Започна да крещи.

– Успокой се, сънувала си кошмар, няма страшно – Мирослав я прегърна силно.

– Сънувала си кошмар, спокойно. – Прегръдките му бяха задушаващи и я подтискаха още повече. Искаше ѝ се вече да се прибере в своята си таванска стаичка. Най-страшното беше, че беше сигурна, че не е сънувала. Мислеше си да отиде на психолог, но беше сигурно, че с нейните симптоми ще я изкарат луда. А тя, тя не беше, просто се беше изморила. Понякога имаше чувството, че нечие невидимо присъствие я хваща за ръката и започва да ѝ говори. Понякога успяваше да заглуши гласовете в главата си, като затвори очи и преброи до десет. Когато отваряше очите отново невидимото си тръгваше. Така времето минаваше…

Кулминация

Минаха три цели години. През това време в живота на Вера се случиха много промени. Вече не живееше в таванското помещение, а живееше в апартамента на Мирослав. С времето беше се превързала много към него, макар че връзката и не винаги вървеше както трябва. Понякога я удряше в пристъп на гняв или когато не получеше веднага нещо, което иска от нея. После естествено се извиняваше, обясняваше, че това е било едно нищо, че повече няма да се повтори и тя естествено му вярваше. По скоро я беше страх, имаше чувството, че целият и досегашен живот, всичко което е постигнала или предстои да постигне, се крепеше на него. Понякога беше нетърпелив, понякога беше груб и досаден, но тя и такъв го приемаше. С времето беше станала по затворена, не че някога е била от най-отворените хора. Сега просто я беше страх. Започнатият от нея курс се превърна в магистърска програма. Да питаш как от бакалавърска специалност “Изкуство и живопис” се превърна в магистратура “Счетоводство и контрол”, но то в българското образование всичко е възможно. Мирослав вече си беше намерил работа като архитект и според всички се справяше много добре.

Един ден Вера спокойно си чистеше вкъщи и подреждаше цветята, когато ѝ се стори, че в банята има чудовище, огромно и кърваво, имаше чувството, че е възможно да се подхлъзне на собствената си кръв. Затвори очи и главата я болеше много. Когато ги отвори отново имаше чувството, че до нея седи една беззъба стара жена с огромен нож в ръка.

– Ще ти взема, сърцето и душата, и всичко, което имаш – старицата я гледаше злобно и гадно. Вера започна да крещи. Какво беше ТОВА??? Дали беше реално??? Мина през него без дори самата тя да го осъзнава, отключи си входната врата и падна по стълбите. Направиха ѝ няколко шева на главата и ѝ биха успокоително. След тази случка Мирослав беше категоричен – трябваше да отиде на психиатър.

Беше я много страх пред кабинета, не знаеше какво ще последва. Реши че по-умният вариант е да спести някои неща на докторката. Така и направи. Предписаха и леки лекарства, които започнаха да я успокояват малко. Започна някаква работа и с времето живота ѝ започва да се успокоява.

Детето

Лежаха си спокойно в леглото, когато Мирослав я целуна по челото и ѝ предложи да имат дете.

– От колко време сме заедно? От три години и на мен работата ми върви добре – започна я той от далеко – и ти имаш някаква работа, мисля че е време да си имаме дете.

– Работа, която имам не ми харесва. – беше я страх от това, което той ще я накара.- Също така я беше страшно много страх, че може да го загуби.

– Все пак е някаква работа, нали? – започна да я притиска все повече.

– Пък не е ли добре да имаме дете докато сме все още млади – бабите и дядовците ще помагат. Е, какво ще кажеш?

– Не знам, трябва да помисля – страшно много я беше страх в момента.

– Мисли колко искаш, но искам да знаеш, че искам да имаме дете.

В крайна сметка Вера се съгласи, толкова много искаше да не загуби Мирослав. Въпреки това всеки месец, когато цикълът и идваше, тя беше страшно щастлива, че поне този месец се е отървала. Ето че дойде месецът, който се случи това което се очаква – цикълът не ѝ дойде. Тя се разрева и рева докато очите и не я заболяха до толкова, че да не може да гледа. А като ги затвореше пред нея се явяваха демони, които сякаш искаха да я разкъсат цялата. Невидимото присъствие, онова което постоянно и беше спътник, в момента ѝ беше сърдито. Спря да си пие успокоителните, за да не навредят на детето. Ама плачеше, плачеше всеки ден и всяка нощ и имаше чувството, че сълзи отрова. Така прекара цялата бременност, беше се отчуждила и не общуваше с никой.

Накрая дойде и раждането. То беше толкова тежко, че имаше чувството, че няма да доживее да видя слънцето отново и хапеше ръцете си, за да не припадне. А видението със злобната старица вместо да я заплашва сега стоеше на едно легло, клатеше крака си и ѝ се смееше. И роди малко момиченце и спря да има чувства към Мирослав. Следродилната депресия я беше хванала здраво, но вместо да я задушава, тя я окриляваше. Започваше да има все по реалистични цели и да вижда все по-малко чудовища в съзнанието си. Това, че беше лоша майка не я притесняваше. Тя това дете не го искаше така или иначе.

Монетата се обърна сега

Мирослав беше този, който искаше да спаси тяхната връзка повече. Ставаше все  по-мил, а тя ставаше все по- отдалечена. И, и тогава се появи другият, и тя започна да се увлича по него. Първо малко, с течение на времето увлечението ѝ ставаше, то ставаше все по-голямо и така.

– Какво толкова му харесваш на този другия? – Деси я гледаше изумено.

– Нищо. Радваме, тръпка ми е. – спокойно отговори Вера.

– Да, да, вярно изглежда много по-спокойна и щастлива. – добави Мира.

– Радваме се за теб наистина.

Да наистина Вера беше по-щастлива в прегръдките и целувките на другия човек, те наистина я караха да се чувства по-добре. Кошмарите и намаляха, чувстваше все едно отново живее. Знаеше че нещата с другия човек няма как да са сериозни, ама това слабо я интересуваше. В това време състоянието на Мирослав се влошаваше, погледнато реално той линееше и се чувстваше зле.

– Исках да знам, че си добре, че всичко е наред. Беше ме страх, страх ме беше, че никога няма да те видя. – заплака и в един момент плачът му напомни на този на покойния ѝ дядо. Плач на съсипан човек. Това се случи след като беше прекарала една петъчна нощ там с другият човек. Прегърна мъжа си силно и реши да спре другата си връзка и я спря, наистина я спря. Обаче чудовищата в главата ѝ продължаваха да живеят, да танцуват в глава ѝ.

Развръзка

Беше на работа, работеше в една счетоводна къща, пишеше си спокойното докладите, когато изведнъж химикалката ѝ се превърна в змия. Тази змия започна да я хапе по ръцете безпощадно и до кръв.

– Спри, спри, махнете това нещо от мен.

– Вера, добре ли си, кажи ми моля те. – колегите ѝ я гледаха уплашено.

– Не, не съм добре. Искам веднага да се махна оттук. Веднага!

– Добре, добре. Вземи си ден щом искаш.

– Не искам ден! Напускам! Мразя ви всичките! ГАДНЯРИ! – изрева тя, разхвърли си бюрото и напусна.

– Горкото момиче, то се виждаше, че му има нещо и не е наред с главата. – колегите ѝ започнаха да коментират това по между си.

Вървеше бързо по претъпканият тротоар сама. Физически беше сама, но не и емоционално. От двете ѝ страни вървяха невидимото присъствие и беззъбата старицата.

– Трябва ти въже, трябва ти въже, трябва ти въже – настоятелно шептеше тя в ухото ѝ. И Вера я послуша купи си въже.

Мирослав стоеше замръзнал на телефона слушалка, когато му казаха за абсурдната сцена, която е направила жена му на работата си. Опита се да се свърже с нея но безуспешно. Върна се уплашен и изтръпнал у дома и видя въже, увесено на полилея, а на него висеше… висеше бележка:

Съжалявам не мога повече. Напускам те, имам нужда да започна отначало. Не съм при другия човек. Сбогом!

Епилог

Слънцето осветяваше таванското помещение, тя се протегна хубаво. Най-много харесваше на това място, че през цялата година беше топло. Тропна с босите си крака по пода и веднага я изцапа разлятата ѝ боя. Погледна последната си картина – щеше да мине. Те хората в Португалия са по-странни. Живееше вече две години там, преподаваше балканска живопис в едно класическо училище и продаваше своите картини на едно антикварно магазинче. С Мирослав имаха нормални взаимоотношения заради детето, което идваше всяко лято при нея. Интересно, че колкото повече дъщеря им порастваше, толкова повече виждаше, че прилича на нея и я заобичваше.

Седна на масата, невидимото присъствие все по-рядко я невестяваше, а когато го правеше изглеждаше щастливо, дори ѝ намигаше.

– Все пак банковата сфера е по-консервативна институция. Смятате ли, че ще се чувствате добре там?

– Да, да, аз принципно съм творчески човек, но мога да се справя и с делова работа – погледна надолу и скръсти пръсти пред себе си. Знаех, че няма да успее да се справи. Погледнах през прозореца и ми стана гадно. Как мразех всичките ми предположения и предчувствия да се оказват верни. Защо не се бях родила тъпа?

Обобщение
Черната душа на Вера
Име на произведението
Черната душа на Вера
Описание
В живота на Вера съществува драма, лична вътрешна драма, която се опитва да се съпротивлява на общоприетите разбирания от повечето хора. Какво ще направи Вера - ще разберете щом прочетете този леко налудничев разказ.
Автор
Публикувано от
Ge&Ni
Лого
  •  
    5
    Shares
  • 5
  •  
  •  
  •  
  •  
  •