За ефекта на бумеранга

Всичко което направиш ще ти се върне по три, затова бъди добър човек. Това е основният принцип на моето възпитание от най-ранна детска възраст. Винаги съм се старала да бъда добър човек по моите разбирания за добро…майка ми ме прегърна, някъде там в мислите ми се появи образът на баща ми, сякаш беше там, но не беше…заплаках.

Всъщност ако трябва да съм честна аз не вярвам, че има лоши хора и не мразя никого. Вярвам че има егоисти, неразбрани, огорчени, капризни, перфекционисти, хора робуващи на своите и чуждите разбирания, загубили себе си по пътя, но няма лоши хора. НЯМА! У всеки човек е имало, има или ще има нещо добро, просто му дай свободата – ограниченията пораждат нещастие. Свободата е ключът към всичко във всякакъв вид и форма, затова много хора са умира за нея и в нейно име.

За ефекта на бумеранга

Мечът му се беше костите, как мразеше това. Не се колебаеше да убива, нали затова беше станал войник, затова и за славата която не получи и жълтиците, които така и не видя. Пък правилно му казваше майка му да стане един овчар, да си гледа овцете и да не се занимава с глупости като чичо му Герасим. Добре си живее човека, даже преживя с една от овцете си. Умен човек. Той какво искаше – война, искаше почести, искаше кръв. Е, кръв имаше колкото искаш. Мечът изпука едно от ребрата и то се вряза в корема, стомашната течност на пресния труп се плисна в краката му. Това да беше гадостта, той го прибра и продължи да гази уверено, без да мисли през какво…

– Наздраве за нашия съюз. С него ще успеем да изгоним османците, унгарците и австрийците. За единно православно славянско крал – сръбският войвода Бегнуш не можеше да говори добрe, оплиташе си езика.

– Кралс-ство – най-накрая произнеса думата и седна. Урато , което се чу в стаята беше тихо и почти  приглушено – това е един от онези пъти, в който си  осъзнал, че си направил много, много тъпа грешка, но вече е късно да връщаш назад. Остава ти да погледнеш напред и да се опиташ да минимизираш щетите. Всички знаеха, че друга помощ от Сръбия няма да дойдe. Бяха единствени. Беглиш затвори очи дали щеше да се да се върне жив – едва ли. Нямаше да го запомнят като герой, а като глупак.

– Падение – продължи да пие. Грешеше нямаше да го запомнят като глупак – дори не забелязаха отсъствието му.

Вървеше вече три часа, мислеше че вече се отдалечил достатъчно от бойното поле, не усещаше вече миризмата на кръв, тор и пресни трупове. Закрачи по-спокойно, измъкна се, едва ли  ще тръгнат да търсят един войник, господин никой, да хванат вожда им. Техният вожд, тъпак пълен, да го бесят, да го колят, да го правят каквото си поискат не му пукаше въобще. Беше ранен съвсем леко, само трябва да си намери някакви цивилни дрехи и да  си продължи живота нормално. Мдам, овце не, прекалено рунтави, кози – по-малки, по-нежни, по-лесни за гледане. Стадо крави, мууу, я май ще се пие мляко. Едно малко 12 годишно момче пасеше стадото, погледна го отдалече и му се усмихна. Момчето му отговори на поздрава. Беше почти го наближил, когато чу копита и силен шум. Три секунди – толкова му бяха необходими да разбере точно какво става. Ускори крачката и хвана момчето силно, запуши му устата преди да може да издаде и звук. Детето го гледаше уплашено и неразбиращо, дори не заговори. Михаил размени дрехите им бързо и го рани по ръката. Момчето изрева. Шумът се засили, копитата идваха все по-близко и по-близко. Той блъсна момчето на поляната.

– Ето казах ли ти Хасан, има още един, надушвам ги аз тези работи. Мехмед се усмихна доволно.

– Но това е още дете, как може да е свършил такива неща, това е…

– Остави Хасан, ти не познаваш християните, те са като кучата, няма значение дали са млади или стари. Ние сме хора, нас Аллах ни е създал.

– Щом казваш – на Хасан не му се спореше по тази тема.

Мехмед слезе от коня си и с един замах съсече плачещо дете на две.

– Готово и тази работа е свършена – трупът на детето докосна коня му и животното се размърда – оф, значи, аман – Мехмед пренабрежително избута трупа. Тръгнаха си толкова бързо, колкото и дойдоха. Михаил се изправи, знаеше едно нещо със сигурност – щеше да живее.

Бегнуш фон Гунтеберк беше австрийски херцог отгледан от богато бездетно семейство, притежаващо едно от най-голямемите имения в източна Австрия. Истинските му родители  бяха бедни сръбски селяни, успели да избягат от османския гнет в Австрийската империя. Истинска благословия беше за бедната слугиня бременна с петото си дете, когато лично херцогиня Мария фон Гутенберк я повика в кабината и каза, че при здраво дете момче ще ѝ дадат толкова пари, че да си купят ферма и да не мислят за нищо до края на живота си. И така се появи херцог Бегнуш – единствен наследник на несметно богатство, но беше изключително нещастен човек. Увличаше се по исторически книги и класическите герои на античната литература. Мечтаеше да бъде като Хектор от Троя, като Персей от Сирия, демак от Иранските летописи. Смели, силни, безстрашни, жертвали живота си в името на по-велика кауза – за свободата, за честа, в името на това да помагат на другите. Искаше да бъде герой, искаше да бъде запомнен, искаше да остане в история. Бегнуш беше красив мъж – висок, кестеняв и зеленоок, имаше харизмата, имаше и парите да стане герой, оставаха му другите неща. Когато разбра, че истинските му родители са сърби той тържествено обяви, че ще ходи да освобождава всички балкански земи от османското иго. Нае малка импровизирана армия и на 15 май 1456 година тържествено влезе в Сърбия. Вече не беше нещастният херцог Гунтеберк, а гордият сръбски войвода Бегнуш.

Минаха вече три дни откакто Михаил вървеше, подмина няколко села нарочно и накрая реши да отседне в малкото село Трън. Хората го гледаха подозрително, сякаш усещаха смъртта около него. Никъде не го искаха, беше готов да напусне селото, когато разбра, че ковачницата си търсят човек. Това беше златна възможност за него. Момичето, което видя там беше много дебело, толкова дебело,че едва се побираше на два стола. И не беше виновно момичето, просто имаше проблем с щитовидната жлеза, но хората по онова време не знаеха това. Когато видя младото наивно момиче, веднага се  влюби в него. За Михаил тя беше просто много дебело чудовище, но нещата много бързо се промениха, когато разбра, че всъщност тя е дъщеря на собственика на ковачница. Е, добре няма да са овце, няма да са кози, ще е свиня, пак е нещо, не много хубаво, обаче поне е богато. Приближи се до нея:

– Здравей – каза ѝ Михаил и готово – тя беше влюбена.

– Здрасти, аз съм… – май вече беше забравила как се казва – казвам се Беци, аз…ти…търсиш май баща ми.

– И баща ти търся, но и ти си добър събеседник – усмихна ѝ се широко – Аз съм Михайл, а ти ми изглежда да си ми бъдещата жена.

– Ами да, аз, съгласна съм.

Баща й не възрази – младо момче, войниче, смело, значи става за работа. Пък и ако трябваше да е честен, неговата Беци нямаше кой друг да я вземе. Речено-сторено. Един месец по-късно им беше сватбата. Бегнуш влезе в Сърбия като герой и някак странно му беше уж тайното влизане при положение, че две села или това са около 200 човека, му поднасяха цветя и двама свещеника го благославяха. В общи линии, който не иска – той не е разбрал за неговото идване. Първите два дни си бяха магията, която той си представяше и после жестоката реалност го удари в лицето. Сърбите го гледаха глупаво и учудено, като лъскава играчка. Местните войводи му се сториха стари пияници, които освен да се наливат с вино и ракия, да друсат грозни жени и да ограбват местни феодали за жълти стотинки, с които да платят за първите две неща, нищо друго не правеха. В тях нямаше план, нямаше хъс, това не бяха героите, за които си беше мечтал, а жалки дребни престъпници. Но нищо, той може и сам, сам ще се изправи пред османския гнет и сам ще освободи християнския свят. Той ще бъде героят, просто защото други герои няма. Нима беше готов?! Имаше план. Трябваше да успее.

E,не това беше просто отвратително. ОТВРАТИТЕЛНО!!! Нямаше ли някакъв начин да го върнат отново на бойното поле, залипсваха му вече отрязените крайници. Толкова много потръскащи се телеса на едно място не беше виждал и как се очаква да спи с това нещо още веднъж. Не, не, няма да стане. Трябваше да вземе кардинални мерки. Беци кротко спеше сгушена в него, по-скоро го задушаваше, въздух не му достигаше. Абе майната му бе, взе една калъфка и затисна леко похъркващата Беци, тя се опита да се освободи, но захватът беше прекалено силен, след няколко секунди се предаде.

– Помощ, помощ, жена ми не мърда – Михаил започна да крещи, като обезумял по коридорите в къщата. Наскочиха и бащата ѝ и другите роднини. Местният доктор, който беше и ветеринар, и лечител, и билкар, и гробар, установи, че Беци най-вероятно е починала, защото сърцето и не е издържало. “Убил я е от секс”- смееха се мъжете ” Поне е умряла щастлива” шушукаха жените. И така Михаил стана вдовец, но старият ковач започна да го дразни много. Една неделя бяха отишли за материали, по пътя минаха през един въжен мост. Младият мъж мина първи с всичките материали под ръка, костваше му голямо усилие. Старият ковач не беше прекосил моста и до средата, когато Михаил просто преряза въжетата и ковача полетя надолу с писък, после хвърли материалите върху него. Чу се глухият звук на пукащи се кости на досега полумъртвия човек. За всичко обвини моста – просто не издържал на тежестта, случвало се е ѝ друг път. Така Михаил стана горд собственик на цяла ковачница.

Бегнуш войвода нямаме достатъчно хора – той добре знаеше това, но какво, какво можеше да направи – да, наемаше хора, но те дезертираха почти веднага или ако оставаха бяха луди, бедни или почти негодни да носят оръжие. Нито един класифициран австрийски войник не искаше да рискува здравето, живота и честта за нелепа причина. Каквото има с такова ще се бори, няма друг вариант. Оръжията обаче купуваше с пари – те нямаха проблем с каузата, за която се използваха. И така ето ти големия парадокс – армия от неможещи да се бият войници, притежаваше най-модерните оръжия, а дори не знаеше как реално да ги ползва. В такива условия, Бегнуш тръгна на поход. Първите две сръбски селища ги освободи без проблеми само с подкупи. Имаше чувството, че ако притежава повече пари от султана, може да му откупи самата империя. Славният поход без битка още повече носеше гнет и тъга в душата на младия благородник. Разбира се че султанът знаеше за този поход, но гледаше с насмешка, нека повърви малко, не им пречеше. Не беше времето да убиват знатни австрийски херцози особено с крехкият мир, в който бяха с Австро-Унгария, а сунитите в Анадола вдигаха все по-кървави въстания. И така плавно вървеше похода на Бегнуш, който успя да “освободи” 18 села и 5 по-големи гладове. В България го посрешнаха като герой, хората имаха нужда да вярват в нещо и сега вярваха в него. За най-големите ентусиасти свободата беше на една ръка разстояние. Много млади момчета решиха да се включат като доброволци. Бегнуш мина през редиците за да разгледа новите попълнения – едно младо хубаво чернокосо момче със светли очи му направи впечатление:

– Как се казваш младеж? – попита Бегнуш.

– Казвам се Михаил, войводо.

– Ще освободим ли България, Михайл?

– Ще я освободим, войводо! – твърдо отговори момчето.

Михайл си заживя спокойно и честито като собственик на ковачницата, потръгна му, дори успя да си наеме двама работници. Случи му се и друго хубаво нещо – влюби се в една руса хубавица, след три месеца се съгласи да му стане жена, а след пет вече беше бременна от него. Но раждането не протече гладко – напротив наложи се да направят разрез, но местният билкар, ветеринар, лечител така и направи разреза, та се наложи да използват ролята му и на гробар. Поне детето му беше живо – момченце. Кръстиха го Златан. Потънал в скръб заради покойна си съпруга, той изпълни една своя дългогодишна мечта – купи си кози.

Походът на Бегнуш набираше инерция все повече и повече. Хора от всички краища на България започваха да се присъединяват. Гръцки владици започваха да му идват на свиждане. Румънски войводи се готвеха за поход да му помагат. Но колкото по-наизток отиваше, толкова повече Бегнуш усещаше, че невидимата сила, която го защитава угасва. И беше прав… Беше болезнено прав. Някъде край  Плевенското село Обнова, го чакаха не обикновени часовои, които да се предадат без бой, а добре обучена османска армия. Битката беше учудващо равностойна благодарение на модерните оръжия и сърцатите момчета, но паднаха и това не е просто израз, а отрязани крайници, трупове на млади хора, локви от кръв. Добре че Бегнуш беше достатъчно с разсъдъка, за да даде назад преди се изгубили напълно всичко. Когато направи ревизия на останалите си войници му направи впечатление, че Михаил го няма. Явно или се го убили, или е дезертирал. Нямаше значение.

Михаил беше изпратил 10 годишният си син Златен да пасе козите.

– Тате страх ме е, казват че е избухнало страшно въстание. Не искам да излизам от селото.

– Не се притеснявай синко, те въстанията не са нищо особено. Пък и при такива случаи е по-добре да си извън селото отколкото да си вътре. Изведи стадото и довечера ще ти купя нови цървули от кравешка кожа, обещавам. – Михаил прегърна и целуна сина си, без да подозира, че го прави за последен път.

Урато , което се чу в стаята беше тихо и почти  приглушено – това един от онези, пъти в който си осъзнал, че си направил много, много тъпа грешка, но вече е късно да връщаш назад. Остава ти да погледнеш напред, и да се опиташ да минимизираш щетите. Бегнуш беше пиян, не пиеше, но какво значение имаше това. Знаеше че друга помощ от Сърбия няма да дойде, краят му е близо. Нямаше намерение да завлича други със себе си. Остави си десет човека, просяци, луди, хора останали без минало и без надежда за бъдещето. И тъй с 10 човека, австрийския херцог нападна един османски легион. Не стигнаха до ръкопашен бой, стрелите ги довършиха още във въздуха. И така австрийският херцог Бегнуш фон Гутемберк лежеше по лица в една локва със залепнала шума по лицето и три стрели в корема, мъртъв. Страшен беше гневът на Гуденбуркови, когато разбраха, че едиственият им наследник вече го няма.

Малкият Златен се напика от страх, какви бяха тези хора, детето ококори големите си очи, успя само да преглътне, когато главата му изхвърча на 10 метра от тяло, а стадото от козите се разграби. Михаил седеше, като вцепенен на погребението на сина си. Сложиха му тиква, защото не успяха да му намерят главичката. “ Добре, добре, стегни се – трябва да оставиш някакво поколение”. Това си мислеше Михаил, когато се ожени за сгодна женица, която беше намерил случайно.

Мария фон Гуденберк влезе с трясък в австрийският парламент. Искаше глави, най-вече искаше главата на султана. Разбира се, нямаше как да я получи. Осъзнаваше, че е прекалено емоционална и това и попречи. Изказаха съболезнования за загубата ѝ, но ѝ обясниха, че няма как да се обяви война на османската империя. Властната херцогиня не се предаде цели 10 години, подкупи и кроежи и бяха необходими за да организира нов поход, този път организиран от обучен австрийски генерал. Но и това не стигаше на властната Мария фон Гутенберк, за да бъде сигурна в успеха на своята мисия тя нае италиано-албанска орда свикнала да изколва всичко по пътя си. Освен това плати да отровят султана Исмаил II, струваше скъпо, но нямаше значение, нямаше да отнесе богатството си в гроба. С това нейното отмъщение приключи, една седмица след това тя почина.

Михаил знаеше, че трета му жена има връзка с един от работниците му в ковачниците. Но това слабо го интересуваше. Депресията и апатията бяха го завладяли напълно. Беше напълнял и здравословно не се чувстваше добре. Една неделя беше отишъл за материали с точно този работник. Вървеше бавно по въжения мост, когато изведнъж усети че пропада. Скъсали му бяха въжето… Хаха… сети се за старият ковач и се захили, и това продължи докато не пропадна в ямата, и не си счупи врата. Силният му смях уплаши неговият убиец и той дълго сънува кошмари. Ковачницата остана за третата му съпруга и новият ѝ съпруг.

Спечелиха войната, то беше ясно. Османската армия беше отслабена, останала и без султан, и вътрешните междуособици допълнително влошаваха положението. Сунитие продължаваха да вдигат кървави въстания в Анадола. Както и да е. Най- западните сръбски територии бяха под анекса на Австро-унгарската империя. И днес ако минете през малкото сръбско село Салаш и вятъра отмести есенната шума ще видите каменната плоча в памет на Беглиш фон Гутенберк.

Бавно вървях по тротоара, когато един човек ме спря:

-Трябват ми стотинки за хляб, госпожице. – дадох му разбира се. Аз съм добър човек. Дали?

  •  
    8
    Shares
  • 8
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *