За картоиграча, който загуби играта на карти

Тъпият ключ не влиза, не то за влизането влиза, ама никаква работа не върши. Това прозвуча ужасно. Поседнах да почакам и да помисля, едва ли е толкова сложно да влезна в един вход. Отворих си телефона: Мъжът ми: ”Eй, пиле, просто така си те закачам”. Усмихнах се. Добре е. Деница: “Момичета, кажете нещо скучно ми е”. То хубаво Дена, ама на мен ми трябва Виктория – не е на линия, звъня ѝ – не ми вдига. Звъня по домофоните и пак греда, никой не ми отговаря. Абе мамка му този вход се оказа егати крепостта. Ще стане по другия начин явно.

– Извинете, здравейте, не мога да си отключа, ще ми помогне ли – извадих най-милия си глас и се усмихнах. Човекът се спря, взе ключа и започна и той да се мъчи. Не ме интересуваше как изглежда или какво говори, важното беше да отвори вратата. Успя. Ура. Благодарих на бързо и влязох победоносно във входа…ми сега на кой етаж живееше Виктория. Бях ѝ идвала милиони пъти на гости, а не помнех нито етажа, нито апартамента. Мъка. Дано да е това, дано да е това – малкият ключ щракна, вратата се отвори и котето на Вики веднага започна да ми се умилква в краката. Аз съм лоша, не обичам котки, направо ги ненавиждам и кучета не харесвам много. О не, не, започна да ми мърка и да се катери по мен. Поех си дълбоко въздух. “ Мяу, мяу”.

– Не се катери по мен, ще получиш това, което искаш по-късно – това изрeчение съм го казвала и друг път тази седмица, леко я избутах за да мога да влезна. Добре че обичам  Виктория, иначе не бих се навила да ѝ гледам животните.

За картоиграча, който загуби играта на карти

Отвори очи и слънчевата светлина го заслепи. Чудесно, поне ще види слънцето за последен път. Обичаше слънцето, той винаги е бил  весел и ведър човек издигащ се над житейските битовизми и ненуждите драми. Стига глупости – щеше да го убие, знаеше това. Колкото и да му остава, часове или дни, нямаше да се много приятни. Все пак можеше да му каже, да се опита да преговаря, няма смисъл – той беше напълно луд и тя беше напълно луда, ама бешe сладка мамка ѝ. Още помнеше бялата ѝ кожа разтапяща се в устата му. Възбуди ли се,  айде стига бе, точно в най-неподходящото време. И все пак ще говори,  какво толкова има да губи. Опита се да каже нещо, но не успя. Всъщност цялото му тяло беше изтръпнало и не можеше да помръдне. Огледа се, беше в барака пълна с инструменти, във вените си имаше включени системи. “Ще се мре бая мъчително” – вътрешно се засмя.

– Ще умреш бавно и мъчително. – чу монотонния му глас. ”Сериозно ли, не знаех, изненада ме. Идиот!” – продължаваше да се смее на ум. Отмести поглед от него, не искаше да го гледа, дори и като негов убиец му изглеждаше като клиширан тъпанар. Загледа се отново в слънцето.

Слънцето я осветяваше и бялата ѝ кожа беше покрита със ситни капчици пот, искаше да ги оближe всичките, макар че беше я лизал цялата вече много пъти.

– Харесва ли ти това, което правя с теб, Наталия?

– Мхм.- “Мхм” е най-хубавият звук на света. Наталия беше 26 годишна жена с много бяла кожа, черна чуплива коса, зелени очи и хубави гърди. Характерът ѝ никой не можеше да каже какъв е точно, мисля че и тя самата не знаеше. Може би не искаше и да разбере. Той се наведе и започна да й прави орална любов, обичаше да го прави – успокяваше го, на нея също и харесваше. Имаха още един час преди досадният ѝ мъж да започне да звъни.

Слънцето осветяваше огледалната зала, добре че имаше климатици иначе щеше да е непоносима жега.

– Вале купа, дама каро, деветка каро и…- крупието го гледаше, трябваше да каже черно или червено.

– Поп спатия. – каза уверено.

– Господине, трябва да кажете черно или червено. – поправи го крупието.

– Тогава черно. – каза Лазар с типичната си лека усмивка и набръчкано чело.

– Поп спатия, черно – каза крупието – честито печелите.

Знаеше си. Всъщност, той знаеше всичко и това беше откакто беше съвсем малък. И не говоря само за картите, не-не, той не беше  комарджия, а по живота като цяло. Обичаше да наблюдава, наблюдаваше листата на дървата. Обичаше да ги къса, за да разглежда жилите им. Наблюдаваше шарките на врабчетата, формата на пукнатините на пейките в парка, бенката на безимения пръст на лявата ръка на жената, която отминаваше. Забелязваше всичко. Беше странно дете и затова го отбягваха. Сега беше се превърнал в успешен мъж. Лазар беше висок, кестеняв, синеок, 29 годишен, хубав, ама много, много хубав. Ако на мен ми попадне, бих го използвала за конче.

– Черпя всички, току що спечелих. – да черпеше, изкарваше пари и също толкова лесно ги губеше. Харесваше охолният живот, големите компании и многото хора. И жeните, разбира се жените, имаше ги всякакви, понякога по две, по три наведнъж, по четири и пет вече му идваха множко, не за друго. Работеше като борсов агент и консултираше богати легални и не толкова легални бизнесмени. Цифрите за него бяха като картите – винаги знаеше коя ще е следващата. Изкарваше много пари. Живота му беше прекрасен.

Слънцето блесна в очите му, когато той ги ококори от ужас и болка. Мдам болка беше слаба дума на пронизващо и непоносимо чувство, когато усетиш как костта ти се разрязва на две. Искаше да извика, но не можеше, беше парализиран. Когато болката попремина, той успя да отмести очите си по-надолу и видя, че единият му крак липсва. Щеше да му реже крайниците един по един. Добре е, ама въобще не беше добре. Затвори очи и си представи Наталия, представи си жена му. Наталия лежеше покрила лицето си с ръка, дишаше тежко и се усмихваше широко. Лазар обичаше да я гледа в това състояние, обичаше да знае, че той е причината за това и че го прави точно на нея. Искаше я. Точно в този момент искаше само нея и само за него. Надигна се до нея и я целуна по врата.

– Разведи се.

– Добре. – зелените ѝ очи го гледаха щастливо, целуна го по бузата и по устните.

Слънцето блестеше силно и той си сложи ръка на челото за да вижда по-добре хората.

– Лазаре, моето момче, роден си с късмет значи. Върви ти във всичко в този живот и в работата, и в хазарта – Богдан го потупа по рамото. Не знаеше, защо го нарича ”моето момче” при положение, че беше само седем години по-голям от него. Имаше бизнес с детски сладки – близалки, бонбонки и всякакви други залъгалки и от друга страна продаваше марихуана. И двете неща се пласираха еднакво добре в училищата, а той им ръководеше сметките еднакво грижливо и на двете.

– Кои са тези хора? – Лазар попита шефа си .

– Да ти представя. – не му чу името, една машина избръмча – новият ръководител на транспортният отдел и съпруга му Наталия.

– Приятно ми е да се запознаем – какво звънливо гласче, какво сладко личице и какви хубави очи. Тя ще му е следващата.

Откакто новият колега беше дошъл в офиса, на него му ставаше неприятно да ходи на работа. Имаше нещо много подтискащо и депресиращо в този човек, който само стоеше и работеше, и не се интересуваше от  никой. И колкото и да беше безмълвен, все пак успяваше да му излезе на контра с неговите предложения, които си бяха добри. Да, беше умен и какво друго – нищо…освен факта, че искаше страшно много  да изчука жена му.

Слънцето нагряваше стола му и му даваше допълнителна увереност. Лазар се изправи гордо, започна да говори с цифри, знаеше че има харизма и думата му се чуват тук.

– Защо не насочим потока към Видин? – съпругът на Наталия отново се намеси – така ще намалим разходите с 3,45 %. – идеята му беше страшно добра, защо не му беше хрумнала на него.

– И двете предложения ми харесват, трябва да си помисля сериозно,  кое искам да одобря. – каза Богдан.

– Защо с Лазар не изиграем една игра на карти и така да го решим? – “Как на този смотаняк му хрумна такава идея?”

– Съгласен съм. – щеше да го победи.

– И двете идеи са добри, ще ми е интересно да ви видя играта. – каза Богдан и наистина щеше да му бъде интересно.

Откъде по дяволите се взе това асо купа? ОТКЪДЕ!? Беше преброил всички карти. Не можеше да загуби от този нещастник. Огледа го добре,  в интерес на истината беше симпатичен мъж – висок,  леко мургав с черна коса и черни очи, можеше и да мине за хубав. Абе майната му бе, определено искаше да чука жена му. Лесно я свали – имаше богат опит с жените пък и тя, женeна за такъв темерут, беше отчаяна и изморена от живота.

Слънцето стопляше тялото му, поне това, което беше останало от него. Интересно, като изпиташ два пъти една и съща болка, вторият път не ти се струва толкова силна. Кога ли щеше да свърши всичко. Вече нямаше два крака.

Целуваше я по ръцете, по гърдите, по шията, Наталия цялата сияеше от щастие.

– Ти ще бъдеш моята жена и ще те гледам като кралица.- телефонът ѝ извъня. – аз ще вдигна.

– Не е нужно да го правиш. – тя посегне да го вземе.

– Ало. – Лазар, вече говореше. – здрасти колега, как е. Аз съм Лазар, жената ти е тук при мен и много добре си прекарваме. Ще ти пратя адреса на съобщение, за да дойдеш и да ни видиш.

– Защо правиш глупости? Не е нужно да идва – Наталия беше сърдита.

– Просто си те маркирвам. Ела тук – той я придърпа към него, колкото и да беше ядосана не може да устои на този мъж.

След половин час на врата се позвъни. Лазар отвори чисто гол с еректирал член.

– Здрасти приятел, жена ти е в спалнята, малко и е трудно да стане.

– Наталия, искам да поговорим. – дори  не да го отрази, почувства се леко засегнат – Наистина ли това искаш от живота.

– Аз…харесвам го много. – каза плахо тя престъпвайки от спалнята в коридора.

– Добре тогава. – тръгна си съкрушен и с наведена глава. Точно такъв искаше да го види, но защо него не го забеляза.

Усещаше как се навежда над него, копнееше за последни думи, дори да са от този клиширан глупак – слънцето вече не му стигаше. Някак си като му режеше ръката беше по-гадно не чисто физически, а защото знаеше, че смъртта му е по-близо. Чу как ръката му пльосва на земята и чу как една птичка изчурулика навън – беше кос, разпознаваше го. Живееше му се, но вече беше късно…много късно. Той се зае да му спира кръвта. Оставаше му само ръката със системата, приличаше на стар скъперник, който си къта секундите. Припомняше си последните си дни с Наталия. Беше ѝ верен точно две седмици, после започна да изневерява, защото разнообразие си трябва. Обаче след това се чувстваше гузно, гадно и кофти. Блокирал беше. Това което чувстваше към нея не го вдъхновяваше, а напротив задушаваше го и го ограничаваше. Спря да забелязва. Започна да губи на карти, приятели, в работата си. Не беше щастлив. Тази кучка иска да го обезличи и да го превърна в безлична шушумига като бившия ѝ мъж. Една вечер се прибра пиян и страшно ядосан.

– Ти си виновна, ама аз няма да ти се дам толкова лесно – крещеше ѝ Лазар.

– Какво??? Какви ги говориш? – Нати го гледаше озадачено.

– О, знаеш точно, за какво говоря, чуваш ли. – започна да я бие по главата с юмруци. Беше по-скоро ядосан на себе си отколкото на нея – изведнъж просто я бутна по–силно. Тя  падна назад право към ръбестия шкаф, спука си черепа на три места и повече не отвори зелените си очи. Имаше достатъчно пари, за да го изкарат битова злополука. След погребението ѝ всичко беше в мъгла, естествено че съжаляваше. Не, той не само съжаляваше, той се чувстваше празен. Не виждаше повече нищо освен слънцето понякога. Напусна работа и забавленията му носеха само временна радост. Една част от него искаше да умре, друга да живее. Разви шизофрения. Нямаше достатъчно смелост, за да се самоубие. Знаеше, че денят на разплата ще дойде и ето той настъпи.

Той се надвеси над него – щеше да му махне системата и да му отреже и тази ръка. Приготви се за нечовешка болка и за смъртта. Затвори очи, пред него Наталия лежеше задоволена с ръка на лицето и широка усмивка. Беше готов, скъпeрникът доброволно хвърли оставащите секунди. В този миг погледите им с мъжа й се засякоха. Не знам какво си казаха телепатично, но мъжът на Наталия просто му заби брадвата в гърдите  и я захвърли настрани. Лазар умря.

Сиси беше малката 4 годишна принцеска на мама и тати. Искаше да гледа анимация, затова си пусна телевизора, но се натъкна на Новините.

“Криминална новина тази сутрин към 8 сутринта бяха открити два трупа на млади мъже на 27 и 29 години в изоставена барака близо до село Тръстеник, второто село от Плевен в посока Долна Митрополия. Повече информация засега не се съобщава.”

– Какво гледаш бе дете – майка ѝ бързо превключи канала на Ариел малката русалка.

– Между другото мъжът на Наталия се казваше Марян, не че има голямо значение за историята сега.

Излязох навън вече беше започнало да се смрачава. Големи черни облаци бяха надвиснали над НДК, сякаш бяха готови да го погълнат, като войници готови да атакуват крепост, а тя беше готова достойно да се защитава. Защо не съм художник или фотограф, за да запечатам тази гледка. Препънах се и едни хора ми се засмяха, трябваше да си гледам повече в краката и по-малко към небето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  •  
    2
    Shares
  • 2
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *