За картоиграча, който загуби играта на карти

Тъпият ключ не влиза, не то за влизането влиза, ама никаква работа не върши. Това прозвуча ужасно. Поседнах да покачам и да помисля, едва ли е толкова сложно да влезна в един вход. Отворих си телефона: Мъжът ми:”Eй, пиле, просто така си те закачам” Усмихнах се. Добре е. Деница: “Момичета, кажете нещо скучно ми е” то хубаво Дена, ама на мен ми трябва Виктория- не е на линия, звъня й не ми вдига. Звъня по домофоните и пак греда,някой не ми отговаря. Абе мамка му този вход,се оказа егати крепоста. Ще стане по другия начин явно.

  • Извинете,здравейте, не мога да си отключа, ще ми помогне ли- Извадих най-милият си глас и се усмихнах. – Човека се спря взе ключа и започна той да се мъчи. Не ме интересуваше как изглежда или какво говори , важното беше да отвори врата. Успя. Ура. Благодарих на бързо и влязнох победоностно във входа… ми сега на кой етаж живееше Виктория. Бях й идвала милиони пъти на гости, а не помнех нито етажа , нито апартамета. Мъка.

Дано да е това, дано да е това- малкият ключ  щракна, врата се отвори и котето на Вики веднага започна да ми се умилква в краката. Аз съм лош, не обичам котки, направо ги ненавиждам и кучета не харесвам много.О не, не започна да ми мърка и да се катери по мен. Поех си дълбоко въздух. “ Мяу, мяу”.

  • Не се катери по мен, ще получиш това, което искаш по-късно – това изрeчение съм го казвала и друг път тази седмица, леко я избудах за да мога да влязна. Добре че, обичам  Виктория ,иначе не бих се навила да й гледам животните.

За картоиграча, който загуби играта на карти

Отвори очи и слънчевата светлина го заслепи. Чудесно, поне ще види слънцето за последен път, обичаше слънцето той винаги е бил  весел и ведър човек издигащ се над житайските битовизми и ненуждите драми. Стига глупости щеше да го убие, знаеше това колко му остава часове или дни,нямаше да се много приятни. Все пак можеше да му каже, да се опита да преговаря, няма смисъл ,той беше напълно луд и тя беше напълно луда, ама бешe сладка мамка й ,още помнеше бялата й кожа разтапяща се в устата му. Възбуди ли се, айде стига бе, точно в най- неподходящото време. И все пак ще говори, какво толкова има да губи. Опита се да каже нещо, но не успя. Всъщност цялото му тяло беше изтръпнало и не можеше да помръдне. Огледа се беше в барка пълна с инструменти, във вените си имаше вкючени системи. “Ще се мре бая мъчително” Вътрешно се засмя.

  • Ще умреш бавно и мъчително- чу монотомният му глас.”Сериозно ли , не знах, изненада ме. Идиот” продължаваше да се смее на ум. Отмести поглед от него, не искаше да го гледа, дори и като негов убиец му изглеждаше, като клиширан тъпанар. Загледа се отново в слънцето.

Слънцето я осветяваше и бялата й кожа беше покрита  със ситни капчици пот, искаше да ги оближe всичките, макар че беше я лизал цялата вече много пъти.

  • Харесва ли ти това, което правя с теб, Наталия?
  • Мхм.-“ Мхм” най- хубавият звук на света. Наталия беше 26 годишна жена с много бяла кожа, черна чуплива коса, зелени очи и хубави гърди. Характерът й никой не можеше да каже какъв и е точно ,мисля че и тя самата не знаеше. Може би не искаше и да разбере. Той се наведе и започна да й прави орална любов, обичаше да го прави успокяваше го ,на нея също и харесваше. Имаха още един час преди досадният й мъж да започне да звъни.

Слънцето осветяваше огледалната зала,добре че имаше климатици иначе щеше да е непуносима жега.

  • Вале купа,дама каро,деветка каро и …- крупието го гледаше,трябваше да каже черно или червено.
  • Поп спатия- каза уверено
  • Господине, трябва да кажете черно или червено- поправи го крупието.
  • Тогава, черно- каза Лазар с типичната си лека усмивка и набръчка чело.
  • Поп спатия,черно- каза крупието- честито печелите.

Знаеше си . Всъщност, той знаеше всичко и това беше откакто беше съвсем малък. И не говоря само за картите, не , не той не беше  кормаджия, а за живота , като цяло. Обичаше да наблюдава, наблюдавше  листата на дървата обичаше да ги къса за да разглежда жилите им. Наблюдаваше шарките на връбчетата, формата на пукнатините на пейките в парка, бемката на безименият пръст на лявата ръка на жената ,която отминаваше. Забелязваше всичко. Беше странно дете и затова го отбягваха,сега  беше се превърнал в успешен  мъж.  Лазар беше висок, кестеняв,синеок 29 годишен, хубав, ама много, много хубав. Ако на мен ми попадне ,бих го използвала за конче.

  • Черпя всички,току що спечелих- да черпеше, изкарваше пари и също толкова лесно ги губеше. Харесваше охолният живот, големите компании и многото хора. И жeните, разбира се ,жените имаше ги всякакви,понякога по две по три наведнъж, по четири и пет вече му идваха множко, не за друго. Работеше, като борсов агент и консутираше богати легални и не толкова легални бизнесмени. Цифрите за него бяха, като картите винаги знаеше, коя ще е следващата. Изкарваше много пари. Живота му беше прекрасен.

Слънцето блясна в очите му, когато той ги окори от ужас и болка. Мдам болка беше слаба дума, на пронизващо и непоносимо чувство,когато осетиш как коста ти се разрязва на две. Искаше да извика, но не можеше беше парализиран. Когато болката попремина, той успя да отмести очите си поналу и видя, че единият му крак липсва. Щеше да му режи крайниците един по един. Добре е , ама въобще не беше добре. Затвори очи и се представи Наталия, представи си жена му.

Наталия лежаше покрила лицето с ръка,дишаше тежко и се усмихваше широко. Лазар обичаше да я гледа в това състояние, обичаше да знае, че той е причината затова и че го прави точно на нея. Искаше я .Точно в този момент искаше само нея и само за него. Надигна се до нея и целуна по врата

  • Разведи се
  • Добре- Зелените й очи го гледаха щастливо, целуна го по бузата и по устните.

Слънцето блестеше силно и той си сложи ръка на челото за да вижда по-добре хората.

  • Лазаре, моето момче,роден си с късмет,значи. Върви ти във всичко в този живот и в работата и в хазарта- Богдан го потупа по рамото. Не знаеше ,защо го нарича ” моето момче” при положение, че беше само седем години по-голям от него. Имаше бизнес с детски сладки- близалки, бонбонки и всякакви други залагалки и от друга страна продаваше марихуана. И двете неща се пласираха еднакво добре в училищата, а той им ръковедеше сметките, еднакво грижливо и на двете.
  • Кой са тези хора- Лазар попита шефа си .
  • Да ти представя- не му чу името една машина избръмча- новият ръковител на транспортният отдел и съпруга му Наталия.
  • Приятно ми да се запознаем- Какво звънливо гласче,какво сладко личице и какви хубави очи. Тя ще му е следващата.

Откакто новият колега беше дошъл в офиса ,на него му ставаше неприятно да ходи на работа. Имаше нещо много подтискащо и депресиращо в този човек, който само стоеше и работеше и не се интересуваше от  никой. И колкото и да беше безмълвен, все пак успяваше, да му излезе на контра с неговите предложения, които си бяха добри. Да, беше умен и какво друго – нищо…освен факта, че искаше страшно много  да изчука жена му.

Слънцето нагряваше столът му и му даваше допълнителна увереност. Лазар се изправи гордо започна да говори с цифри, знаеше че има харизма и думата му се чува тук

  • Защо не насочим потока към Видим- Съпругът на Наталия отново се намеси- така ще намалим разходите с 3. 45 %.- Идеята му беше страшно добра, защо не му беше хрумнала на него.
  • И двете предложения ми харесват, трябва да си помисля сериозно, кое искам да одобря- каза Богдан
  • Защо с Лазар не изиграем една игра на карти и така да го решим- “Как на този смотаняк му хрумна такава идея ”
  • Съгласен съм- Щеше да го победи
  • И двете идеи са добри, ще ми интересно да ви видя играта –каза Богдан, наистина щеше да му бъде интересно.

Откъде по дяволите се взе това асо купа. ОТКЪДЕ. Беше преброил всички карти. Не можеше да загуби от този нещастник. Огледа го добре, в интерес на истината беше симпатичен мъж- висок, леко мургав с черна коса и черни очи, можеше и да мине  за хубав. Абе, майната му бе ,определено искаше да чука жена му. Лесно  я свали имаше богат опит с жените, пък и тя женeна за такъв темерут ,беше отчаяна и изморена от живота.

Слънцето стопляше тялото му ,поне това,което беше остало от него. Интересно, като изпиташ два пъти една и съща болка , вторият път не ти се струва толкова силна. Кога ли щеше да свърши всичко. Вече нямаше два крака.

Целуваше я по ръцете, по гърдите, по шията ,Наталия ,цялата сияше от щастие.

  • Ти ще бъдеш моята жена и ще те гледам, като кралица.-Телефона й извъня.- Аз ще вдигна.
  • Не е нужно да го правиш- Тя посегне да го вземе
  • Ало- Лазар, вече говореше- Здрасти ,колега, как е .Аз съм Лазар, жената ти е тук при мен и много добре си прекарваме. Ще ти пратя адреса на съобщение, за да дойдеш и да ни видиш.
  • Защо правиш глупости. Не е нужно да идва- Наталия беше сърдита.
  • Просто си те маркирвам. Ела тук- той я придърпа към него, колкото и да беше ядосана не може да устои на този мъж.

След половин час на врата се позвъни. Лазар отвори чисто гол с еректирал член.

  • Здрасти, приятел, жена ти е в спалнята малко и е трудно да стане
  • Наталия, искам да поговорим- дори  не да го отрази, почувства се леко засегнат- Наистина ли това искаш от живота.
  • Аз … харесвам го много – каза плахо тя престъпвайки от спалнята в коридора.
  • Добре, тогава. -Тръгнат си съкрушен и с наведена глава. Точно такъв искаше да го види, но защо него не го забеляза.

Усещаше, как се навежда над него, копнееше за последни думи, дори да са от този клиширан глупак- слънцето вече не му стигаше. Някак си, като му режеше ръката беше по- гадно, не чисто физически, а защото знаеше,че смъртта му е по-близо. Чу как ръката му плюсва на земята и чу как една птичка изчурулика навън беше кос- разпознаваше го. Живееше му се, но вече беше късно… много късно. Той се зае да му спира кръвта. Оставаше му само ръката със системата, приличаше на стар скъперник, който си къта секундите. Припомняше си последните си дни с Наталия.

Беше й верен точно две семици, после започна да изневерява, защото разнообразие си трябва. Обаче след това се чувстваше гузно, гадно и кофти. Блокиран беше. Това, което чувстваше към нея ,не го вдъхновяваше, а напротив задушаваше го и го ограничаваше. Спря да забелязва. Започна да губи. На карти. Приятели. В работа си. Не беше щастлив. Тази кучка иска да го, обезличи и да го превърна в безлична шушумига, като бившият й мъж. Една вечер се прибра пиян и страшно ядосан.

  • Ти, си виновна, ама аз няма да ти се дам толкова лесно- крещеше й Лазар
  • Какво??? Какви ги говориш?- Нати го гледаше озадачено
  • О ,знаеш точно, за какво говоря, чуваш ли – започна да я бие по главата с юмруци. Беше по-скоро ядосен на себе си, отколко нея- изведнъж просто я бутна по –силно. Тя  падна назад право към ръбестият шкаф, спука си черепа на три места и повече не отвори зелените си очи.

Имаше достатъчно пари, за го изкарат битова злопука. След погребението й всичко беше в мъгла, естествено, че съжаляваше. Не ,той не само съжаляваше, той се чувстваше празен. Не виждаше повече нищо, освен слънцето понякога. Напусна работа и забавленията му носеха , само временна радост .Една част от него искаше да умре, друга да се живее. Разви шизофрения. Нямаше достъчно смелост, за да се самоубие. Знаеше, че денят на разплата ще дойде и ето той настъпи.

Той се натвеси над него щеше да му махне системата и да му отреже ръка. Приготви се за нечовешка болка и за смъртта. Затвори очи ,пред него, Наталия лежеше задоволена, с ръка на лицето и широка усмивка. Беше готов, скъпeрникът доброволно хвърли оставащите секунди. В този миг погледите им с мъжа й се засякоха. Не знам какво си казаха телепатично, но мъжът на Наталия просто му заби брадвата в гърдите  и я захвърли настрани. Лазар умря.

Сиси,беше малката 4 годишна принцеска на мама и тати. Искаше да гледа анимация, затова си пусна телевизора, но се натъкна на Новините.

“Криминална новина тази сутрин към 8 сутринта ,бяха открити два трупа на млади мъже на 27 и 29 години,  в изоставена барака близо до село Тръстеник, второто село от Плевен посока Долна Митрополия. Повече информация засега не се съобщава.”

  • Какво гледаш бе , дете- майка й бързо превключи канала на Ариал ,малката русалка.

Междудругото мъжът на Наталия се казваше Мариян, не че има голямо значение за историята сега.

Излязох навън вече беше започнало да се смърачава, големи черни облаци бяха натвиснали на НДК. Сякаш бяха готови да го погълнат, като войници готови да атакуват крепост, а тя беше готова достойно да се защитава.Защо не съм художник или фотограф, за да запечатам тази гледка . Преспънах се и едни хора ми се засмяха, трябваше да си гледам повече в краката и по-малко към небето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *