За моментите между живота и смъртта

Пиша гола, защото ме мързи да стана и да се облека. Мдам…това е…Знаете ли нормалните хора, които пишат блог са “Eха, броят на хората, който ме четат расте, това е толкова хубаво”, а аз съм ”Ужас, броят на хората, които ми виждат безумията расте.” Истината е, че аз не обичам хората да мe четат или ако е наложително да прочетат нещо от мен – то първо задължително е минало през редактор и второ е описано с хубави подредени думи – все едно си слагаш хубави дрехи преди да излезеш навън. В този блог аз съм гола, не че пиша всичко гола, което не е лоша идея, предвид горещото време, а метафорично казано – всичко, което четете наистина си го мисля.

– Точно сега ли намери да пишеш. – мъжът ми леко се надигна.

– Сега имам вдъхновение.

– Явно аз ти действам вдъхновяващо, а? – целуна ме по корема.

– Мда.

– Ама, ама ти описваш точно това, което казвам и правя. – звучеше притеснен. – Нали не си описала и други неща?

– Не съм споко, нямам намерение блогът ми да се превърне в…нe му е това идеята. Не че има идея някаква изобщо, просто епилог към следващата небивалица.

– Така по-става. – Продължи да ме целува по корема. – Пиле, искаш ли ти да си пишеш, пък аз да видя дали не мога да те вдъхновя още малко.

Правили сме го този номер, докато уча за много важните изпити в университета, определено предложението му много ми хареса.

За моментите между живота и смъртта

Казват че в момента между живота и смъртта човек се чувства най–жив. От каквото и да е болен, колко да е наръган или изгорен – точно в тези моменти е най-добре – сякаш животът ти дава последно намигване преди да те изпрати към вечността. Кой знае дали това е така – някой ден всички ще разберем.

Село Вълчитрън е трето село от Плевен посока Ловеч. Обаче годината ще е 1394. Влад седеше на прозореца и дишаше тежко. Колко са? 30 хиляди, може би повече, не беше сигурен. Хазал Абдул Осман беше страшилището на цяла Севорозападна България – изгаряше и опустошаваше всичко по пътя си, нямаше кой да го спре, знаеше, че и той няма да може. Продължаваше да диша тежко, не се чувстваше добре, стисна с две ръце дървената рампа, една треска му се заби в дланта – изруга. Влад беше малък болярин, управляваше селото Вълчинтрън и още две-три селца. Беше красив 27-годишен мъж с дълга черна коса, черни очи и плътни устни, имаше си жена и три годишен син. Сега се очаква да напиша, че го искам или нещо подобно, както в останалите небивалици. Ми не. Ще напиша, че ако бях се родила мъж – бих искал да бъда като него. Управляваше вече 10 години, откакто баща му почина от ангина, хората го обичаха и живееха добре при него.

Усети, че жена му започва да се разбужда, отмести се от прозореца, целуна я нежно  по бузата, а детето си по косата и тихо излезе през вратата.

– Свикай съвета! – каза на един от оръженосците си. – След 15 минути ги искам всичките.

– Изпълнявам. – младото момче тръгна бързо.

Подпря се на стената, виеше му се свят, определено не му беше добре – дали не беше болен, нямаше време да мисли за това. Колко им оставаше, най-много 14 дни преди да са тук? Трябваше да се действа бързо.

– Еретици, мръсни, долни, гадни, Бог ще ги накаже. – Епископ Митрий говореше разпалено и от време на време плюеше. Той беше нисичък и пълничък човек. – Аз ще се моля горещо.

– Бог няма да слезе да се бие с нас. – каза тихо Влад , понеже се беше отегчил да го слуша.

– Нямаше да е лошо да дойде, защото нямаме достатъчно хора. – Слав беше русоляв мъж и приятел на Влад от детството.

– Колко хора имаме?

– Годни да носят оръжие 600 човека, нищо не е.

– Не, колко хора имаме общо с децата, старците, болните – всичко.

– А, около 1000.

– Мхм, отец Митрий ще доведе ли един от своите послушници, искам да напише едно писмо.

– Добре.

Влад стана- чувстваше, че мисълта му тече по-бързо когато е прав.

“До вниманието на Херцог Фридрих фон Балсик, чухме за вашата богоугодна идея да строите ново пристанище на река Дунав. За това аз болярина Влад Петровски, като благородник и християнин Ви изпращам 1000 работника, за да довършите това напредничаво дело по-бързо. С уважение, Влад.”

– КАКВО, какво? – Митрий се опули тъпо и дебелите му бузи се разтърсиха.

– Влад, това са всичките ни хора, не може да оставиш крепостта без защита.

– А нима те могат да я защитят? – Влад отпи глътка вода. Главата го болеше много. – Защо да умират глупаво?

– Те са готови да се жертват за домовете и родината. – каза Слав.

– И после милостивия Бог ще ги прибере във своите вселения. – допълни Митрий.

– Какво знаят те за смъртта? – Влад започваше, да се дразни много. – Каква родина, какви вселения. Изпратете писмото до Фидрих, познам го от Нишката школа, ще се съгласи. Слав погрижи се хората да бъдат натоварени.

– Но Влад…

– Това е последната ми дума, по този въпрос. – излезе бързо от залата, искаше чист въздух.

Хората плачеха не искаха да се разделят с домовете си, бяха готови да се бият за тях, защо техният болярин постъпваше толкова жестоко и нечестно. Много го ругаеха на ум ,а някой на глас. За три дни лодките бяха натоварени. Жената и детето на Влад също тръгваха.

– Не искам да те изоставям. – Тя го погали го по бузата. – Искам да съм с теб до края.

– Аз не искам това да е твоят край, има още живот за теб и още повече за нашето дете, той целуна сина си по косата. Бъди щастлива, намери си нов мъж и искам да знаеш, че винаги съм те обичал.

– И аз те обичам много. – тя го целуна страстно и се притисна силно в него. Заплака.

Слав я дръпна за ръката, защото трябваше да тръгва, а Влад затвори очи, не искаше да гледа как си тръгва семейството му. Главата го болеше страшно много, чак му се повръщаше. Лодките тръгнаха по река Вита,  чрез нея по Дунав – право при австрийския херцог Фридрих.

– И сега какво чакаме, хазалът да дойде и да ни убие? – Слав гледаше тъжно.

– Не точно. – каза Влад. – Какво знаем за този хазал?

– Че е безмилостен и жесток като всеки османец.

– Не, нещо за личният му живот. Кой ще го наследи?

– Има три любими жени и те са го дарили и трите с по един син. Не е избрал кой от тях да го наследи. Чака Аллах да го просветли.

– Не е избрал още наследник? – Влад се усмихна щастливо, за първи път от много време.

– Еретици мръсни, по няколко жени- какво падение. Не като при нас мъж – жена по християнски- Митрий, започна да мърмори.

– Аха. – каза безинтересно Влад. – Слав, колко човека са ни останали.

– 12 човека.

– Доведи ги имам специална работа за тях.

Хазал Абдул смяташе този поход  за рутинна задача, какви битки е водил с монголците близо до Кавказките планини, колко бяха много и колко свирепи. Пък тук, какво – минаваше, изколваше като пилци и отминаваше. Вече не му беше интересно дори да изтезава – егати тъпотията. Изведнъж усети една остра воня, която го задуши. ВOНЯ! Наистина вонеше много, чак да му се догади на човек и се чуваше някакво  жужене.

– Какво по дяволите! – Хазал Абдул слезе от коня си и това, което видя го изуми. Е, не бяха Кавказките планини, но усети притеснението и лекото тръпчиво чувство. Десетки заклани и изкормени животни с извадени вътрешности. Оставени да се разлагат, oсвен това изгнила храна, цял куп изгниваща храна. Кръв, много кръв и лайна и нещо бяло – мляко може би. И всичко оставено на жаркото юнско слънце. СМРАД! А над тази смрад оси. – купища оси, хиляди оси и стършели големи колкото врабчета. Като огромен черен облак.

– Що за пълна гадост е това? – хазалът беше погнусен.

Даде заповед напред, но войниците нещо не искаха да тръгват. Наложи се да убият един-двама, за да проимат желание. Османците бяха жестоко жилени, някой от тях падаха и бяха стъпкани от други войници в карантията, други умираха задавени от собственото си повръщано, трети искаха да се връщат назад, но бяха убивани от своите, а четвърти бяха просто алергични. Както и да е, десетки умряха така.

– Отврат, отврат! – Повтаряше хазалът – Доведете ми човека сътворил това, искам да говоря с него, искам да го видя. – Абдул наистина беше любопитен.

– Наистина ли ще ходиш да се молиш и да преговаряш с този изверг? – Слав изглеждаше много разочарован.

– Мда. – каза тихо Влад, той не обичаше да повишава тон.

– Но как може да предадеш така всичко?

– Няма да предам нищо пък и Митрий ще дойде с мен.

– Аз, аз по каква причината? – епископа пелтечеше.

– По причината за Божиите вселения. – каза Влад.

– Май искаш да ме пратиш по-рано в рая, а? – Митрий се усмихна, за първи път не звучеше като откачен свещеник. Влад осъзна, че въпреки всичките им различия го има за приятел.

– Значи и аз идвам с вас.

– Не, Слав ти ще вземеш останалите войници и ще оберете всичко ценно. Да не остане и една монета, ни една карфичка дори. НИЩО! Каквото не можете да го вземете го изгорете и тръгнете с най-бързите коне право към Видин, без да поглеждаш назад.

– Значи ние с теб никога няма да се…Очите на Слав се напълниха със сълзи.

– Да, ей не се дръж като някъв джендър.

– Джендър, каква е тази дума?

– Не знам, но след векове ще бъде много популярна. Хахах.

Двамата се засмяха от сърце, Слав осъзнаваше, че за последен път вижда приятеля си. Влад вървеше спокойно и уверено, нищо че главата продължаваше да го боли зверски вече седмица, Митрий се препъваше в расото си и гледаше уплашено. “Ще се видим в рая, епископе, наистина те имах за приятел. ”- това чу отчето малко преди да ги накарат да коленичат пред хазала.

–  Е, наистина бях любопитен да те видя, това което направи ме изуми и отврати, но пък беше интересно. – започна Абдул.

– Аз обичам интересните работи. – Влад се усмихна.

– Ако приемеш нашата религия, може да видиш още много интересни неща.

– Добре. Хубаво. Приемам я.

– Много бързо. – Абдул го гледаше подозрително. – Очаквах да те убеждавам повече.

– Защо? Предложението ми звучи интересно и ако ми дадете оръжие ще ви го докажа.

Любопитството накара Абдул да му даде оръжие, четирима заптиета застанаха да го пазят. Влад взе оръжието и с един замах отряза главата на приятеля си епископ Митрий. Главата се претърколи до единият край на шатрата и започна обилно да го напоява с кръв, а тялото направи лек гърч все едно си заклал пиле. Аз съм виждала как се колят кокошки, така че знам. “Лол” – Абдул беше впечатлен, наистина в точно този момент беше впечатлен – искаше това момче за син, но понеже нямаше как да стане, го направи част от личната си охрана. Беше риск, но му се струваше основателен. Минаха още две седмици през, които хазалът все повече и повече се доверяваше на Влад. Една сутрин бяха сами в шатрата.

– И ти казвам, моето момче, хилядни монголски орки свирепи като диви псета, ама също толкова тъпи. – Хазалът обясняваше нещо разпалено. Българският болярин не го слушаше, той взе едно оръжие и го заби право в гърба му и започна да го напъхва все по-надълбоко. Практически Абдул умря от това, че белите му дробове се бяха напълниха с кръв, с неговата собствена кръв. Интересно, главата на Влад спря да го боли, сега за първи път от доста време се почувстваше добре, здрав, спокоен, като малко момче. Естествено че го хванаха – той не се опита да избяга, естествено че ще му измислят някоя жестока смърт – въобще не го бо́леше това. Беше щастлив, даже си пееше и танцуваше. Ще го разпорят  на четири коня и това ли успяха да измислят. “Хахаха.” Влад се смееше на глас. В утрото, в което го водеха да го екзекутират, той си пееше  ”Ой тигре, тигре, имаш ли пари”. Османците го гледаха  изумени, “ей сега ще му се махне усмивката” – мислеха си те. Завързаха краката и ръцете му на четирите коня и ги пуснеха в различни посоки. Ми да усещаше си болката от това, че вътрешните му органи се разкъсваха, “амъ кво от туй”. Започна да пее ”Милионерче, не се подигравай,ти си паралия. – раз, два, три”, после се засмя хубав, чист, висок смях – ръцете и краката му се разкъсваха, а той се смееше. Смя се, смя – докато не умря. Десет минути след  края на екзекуцията османците гледаха като гръмнати, без да кажат нищо.

– Въй, майко мила, какъв беше този ненормалник? – каза Осман, най-големият син.

– Верно беше много луд, да пази Аллах, откачалки всякакви.- каза Мехмед.

– Следващият град директно убиваме всичко, ебало си мамата иначе! – обади се и Ахмед.

– Добре, след мен. -казал Осман.

– Чакай малко братленце, защо ти да си лидерът, като аз съм син от първата съпруга.

– Не знам защо се карате, като моят обет е даден в Мека – свещеният град.

Мдам…до следващото село армията стигнала едва след половин година и то в доста намален състав заради братоубийствената война.

Казват че като застанеш до една от стените на село Вълчитрън и затвориш очи, може да чуеш чистия смях да Влад. Само легенда е, аз бях там и нищо не чух, но пък как само започнах да се смея…

  •  
    3
    Shares
  • 3
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *