За Алберто Ломбардо, доктора търговец, който си отворил ресторант.

Седя и се депресирам. Имам тонове работа, чак да се удавя в нея, ама аз седя и се депресирам. Изключително “умна” постъпка. Мъжът ми тихо се приближи до мен.

– Пиле, обичам те. Искаш ли да дойда да те гушна и да те успокоя.

– Не, искам да си стоя сама.

Загледах се в крушката, като че ли очаквах да ми даде отговор на всичките ми въпроси. Телефонът ми звънна – беше Вики:

– Какво правиш Гериии?

– Гледам крушката и очаквам да ми даде отговори на всичките ми въпроси.

– Айде да ходим да пием. След 30 мин. на пилоните на НДК.

– Айде да е след 15, че идеята ти много ми хареса.

– 15? Ще успееш ли да се оправиш.

– Няма какво толкова да си оправям. До след малко.

Облякох се набързо, нямаше за кого  да се глася. Нямах желание  да се харесвам на хората, аз съм си темерут и не исках някой да тръгне да ме сваля. Само това оставаше, още един тъпанар да ми разбие сърцето и после да се чудя как да си оправям психиката. Е, то в този бар друго биха искали да ми разбият, ама на мен и това не ми е оферта. Така че…за 5 минути бях готова.

– Излизаш ли пиле? – мъжът ми ме гледаше учудено.

– Отивам да пия с Вики.

– Не беше ли в депресия?

– Еми да, тъкмо за това отивам да пия. – целунах го бързо.

– Обичам те, не се бави.

– Няма.

За  Алберто Ломбардо докторът търговец, който си отворил ресторант.

Алберто седеше на масата, на празната маса и завърташе една монета. Беше се замислил. Това е крайна мярка, но наложителна, по- добре  това отколкото затвор. Той беше на 61 години, нямаше да изкара много там, а му се живееше, мамка му, имаше още какво да изцеди от този живот.

– Sr Lombardo ,todo está listo para tu partida. – младият келнер говореше като ученик, явно му имаше уважението, така и трябваше.

– Мaravilloso, baje después de 30 minutos. –  изправи се чевръсто, да определено имаше още живот в него. Алберто Ломбардо беше красив мъж – висок, мургав, с хубаво тяло, къдрава прошарена коса, светли умни очи, широка усмивка, много мъже на 20 или на 30 години можеха само да си мечтаят да изглеждат като него. Щеше да вземе с него Лола и Камила. Лола беше  35 годишна  хубава червенокоса жена с големи гърди, която беше прибрал от улицата преди 10 години и тя му беше родила дете – Камила. Нещо  като хубава жена, но в по–извратената версия. Направи няколко крачки, щеше да му е мъчно да се раздели с ресторанта си. Харесваше живота си тук. Мамка му и проклетият Лисандро, мамка му, защо не беше успял да убие навреме онзи мишок, преди да отиде в полицията и да започне да пее. И колко песни изпя гадния мишок. И вече не бяха по съдилищата неговите стари приятели, а някакви млади момчета идеалисти. Правосъдие, ха-ха-ха, смешка. Както и да е, Лисандро се беше провалил и трябваше да умре – поръча бърза и безболезнена смърт за приятеля си и наемен убиец от вече 30 години.

– Lombardo, esperándote ahora. – Ето го пак досадният келнер.

– Voy a venir.- каза раздразнено. Погали рампата на вратата, ще му липсва този ресторант, но най-вече ще му липсва сина му Маркос. Маркос беше като негово по-младо копие, очите му бяха светли като неговите, но големи като на майка му Летисия – първата жена Алберто. “Толкова ли лош човек съм, че любовта на живота ми предпочете да се самоубие вместо да остарее с мен” – тази мисъл винаги е измъчвала Алберто. Маркос го чакаше на летището, беше се разплакал. Прегърна силно баща си.

– Te amo mucho papá, te extraño. – Алберто целуна сина си по двете очи- очите на Летисия.

– Sé fuerte, sé que puedes manejarlo. – той не беше малко момче вече, а 30 годишен мъж. Оставяше му бизнеса си, ресторанта си…всичко – трябваше да може да се справи. Погледна маршрута си:  “България – Плевенска община – село Десевица”, дори не знаеше къде се намира това на картата, надяваше се да е възможно най-далеч от тук.

Село Десевица беше едно доста позападнало циганско село най-меко казано. Освен бараки и полуразрушени къщи друго нямаше. Дори и полицаите рядко минаха оттам, защото ги беше страх. Нямаше и възрастни хора. Някой бяха се преместили, други бяха заклани заради пенсията си, а повечето бяха умрели от старост или от лошо здравеопазване. С две думи каквото ставаше в село Десевица си оставаше в село Десевица, а самото то се управляваше реално от тримата цигански  боса – Хасан, Исус и Янко.

Таксито се движеше бавно по улиците пълни с дупки и Петко шофьора псуваше много. Лола гледаше мястото с отвращение, Алберто се правеше, че не я забелязва “Ще свикне, мамка ѝ, прибрал съм я от улицата”. Честно казано и на него мястото му се струваше много отвратително, но и престъпленията, в който го обвиняваха също бяха много отвратителни. Казаха му, че тук Интерпол няма никакъв шанс да го открие. Най-накрая стигнаха до неговата къща. Тя изглеждаше като палат в сравнение с останалите къщи, беше по-хубава дори от къщите на ромските лидери. Слязоха от колата  и Камила веднага се затича към циглетата. Лола я дръпна за  ръката.

– Quédate aquí, hija, no vayas. Qué lugar tan desagradable, desagradable y deprimente. ¿Cómo vamos a vivir aquí? – мърморейки Лола взе дъщеря си и влезе в къщата. Алберто вдигна очи от досада и реши да се разплати с таксиджията, подаде му 200 евро.

– ¿Estás satisfecho?

А, не на Петко тия чужди пари не му минаваха, искаше си левовете за по-сигурно. Показа му два смачкани български лева. Алберто разбра, че иска български пари и му подаде 100 лева. Очите на Петко светнаха да го беше прекарал през Ловеч, можеше и да му вземе и 200. Алберто реши, че първото което ще направи е да научи български и да разбере как стоят нещата с българските пари.

Месец по-късно Алберто вече говореше прилично български, беше се запознал с ромските лидери и знаеше как стоят нещата с българските пари, но Лола трудно се адаптираше, седеше си по цял ден в леглото и плачеше, не знаеше и една българска дума и комуникираше само с дъщеря си, а Алберто си имаше своите нужди, макар и на тази възраст беше доста потентен – казваше, че сексът е това, което го подържа толкова млад и красив. И ето как се стигна до момента да потърси услугите на Бонка. Бонка беше най-добрата ромска проститутка там, беше стигала тарифа 25 лева за свирка.

– Коту поискаш, туй ще ти направя. – циганката Бонка премляскваше дъвка.

Алберто я хвана за кръста и усети бъбреци. БЪБРЕЦИ. Колко много му се искаше, беше си обещал, като напусне Аржентина повече да не го прави, но желанието беше по-силно от него. Не можеше да се въздържи, отдръпна се от Бонка и си извади хирургическите ръкавици – внимателно започна да ги слага.

– Е, чак от ръкавици нема нужда бате, къпала съм се преди седмица. – Бонка се почувства леко обидена.

Алберто само и се усмихна. – хубава широка усмивка. Сложи Бонка на леглото и все така усмихнат и съблече дрехите, после извади един нож от сакото си и разпори корема на циганката. Писъкът ѝ огласи цяло село Десевица и стигна чак до град Ясен. След което с ръце бавно и внимателно направи дупката в корема ѝ по-голяма и за почна да вади един по един вътрешните ѝ органи с прецизността на хирург с 40 годишен стаж, какъвто беше. Внимателно отделеше всеки един от органите ѝ и с любопитство и възторг го оглеждаше – това му беше любимото занимание. После направи дупката в корема на циганката още по-голяма и напъха цялата си глава в нея. Усещаше натрапчивия вкус на желязо от кръвта и кисенно-соления привкус от стомашните сокове. Смъкна си панталоните и започна да се самозадоволява. О да, да, така можеше и да доживее до 100 години, не така можеше да стане безсмъртен. Това му беше най-доброто чукане от много време насам, облиза кръвта около устата си, ама трупът на циганката от горещото време започва да мирише – трябва да изпрати някой да го почисти. Всъщност освен удоволствие това му беше и основното занимание в Аржентина. Имаше “Ферма за човешки органи”. Събираше социални отрепки – бедни хора, сираци, клошари, настаняваше ги в нещо като пансион, осигуряваше им храна и подслон. А когато някой богат клиент имаше нужда от трансплантация му я извършваха веднага. Той самият правеше операциите – добри пари се изкарваха, с тях можеше да си купи цяла държава в близкия изток, а каквото останеше от трупа го пренасяше в своя ресторант. Той беше новатор в кухнята и неговият ресторант винаги е имал специфичен вкус. Е, от време на време си позволяваше и радости като тези с Бонка, човещинка е и той сърце носи. Харесваше живота си, мамка му и проклетият Лисандро. Замисли се дали не може да направи нещо подобно и тук. Еми да – това беше чудесна идея. Тук имаше доста отрепки, друг е въпросът, колко са здрави. Е  все трябва да има няколко читави, изследвания може да направи в близката болница в Ясен, ако това нещо можеше да се нарече болница, но ако се инвестират пари, а той ги имаше, можеше и да стане. Всъщност българските пари като цяло бяха  доста по–евтини спрямо еврото, а той работеше основно с него. Планът беше ясно съставен в главата му, оставаше му само да действа. Вярно в началото няма да има кой знае какви подбрани клиенти, но с времето се надяваше бизнеса му да се развие в целия Балкански полуостров. В Десевица имаше една селска механа, може да я превърна в хубав ресторант и там да носи остатъците. Освен това тук имаше доста цигани, а те ще са основният материал. Ей, какъв нюх на търговец имаше, Алберто много обичаше себе си, заслужаваше да стане безсмъртен. Речено – сторено. Шест месеца по-късно планът на Ломбардо започна да дава резултати. С достатъчно пари, подкупи и подкрепата на местните лидери новата “Ферма”, вече функционираше. А местната механа приличаше на фрeнски луксозен ресторант, който всеки петък раздаваше храна, Алберто обичаше благотворителността – смяташе се за добър човек. И така, когато циганинът Радко хапваше сочен стек – не беше сигурен дали яде свой братовчед или брат.

Маркос Ломбардо стоеше на парапета на най-високата сграда La Torre в Буенос Айрес и плачеше. Той беше чувствителен и прекрасен мъж. За разлика от баща си не беше луд и ако го бяха отгледали нормални хора, щеше да стане свестен човек. Честно казано Маркос е първият герой, който не искам да убивам, ама неговата смърт е важна за развръзката на разказа. Лично аз в тази дъждовна неделя бих си го взела у нас и други неща бихме правили, но Маркос плачеше, защото се беше провалил. Той самият беше един ПРОВАЛ. Бяха разбили “Фермата”, бяха обискирали ресторанта и сега го издирваха. Какво падение, как ще погледне баща си в очите, какво ще му каже – той го обичаше, довери му се. А той какво??? Издънка, при това пълна. Не го беше страх, погледна с красивите си големи светли очи за последен път към небето и скочи от 52 етажната сграда право към бетонния под. Пфф, много жалко.

– Мi hijo está muerto, no puede, no puede, no cree. – Алберто не плачеше, той  стенеше свит на топка на пода. Така беше вече цяла седмица. Не ядеше и не спеше – мнозина вярваха, че това е краят Ломбардо. ”Защо му беше да се самоубива, що за глупост. Бяха се провалили там, щяха да започнат другаде, ако ще и да е на Луната. Самоуби се, изостави го също като майка му Летисия. Защо? С какво беше заслужил това? Та той е добър човек.”. Алберто не плачеше, а стенеше, като полумъртво животно, което търси къде да се доубие, за да свърши агонията му.

– Papá, ¿qué está pasando bien? – Камила беше 7 годишно хубаво рижаво момиченце. -Papá está bien? – Тя прегърна баща си с малките си ръчички, той нея също и усети бъбреци. БЪБРЕЦИ. Желанието се надигна в него, защо да не го направи, нали синът му от любимата му жена беше мъртъв, защо да не го направи с детето от една курва, пък тя ще му роди ново. Голяма работа. И все пак това беше дете щеше да бъде по–милостив, това беше дете – той погледна дъщеря си в очите и ѝ счупи врата, съблече я и направи с нея същото като с циганката Бонка. Облиза кръвта около устата, чувстваше се много по-добре, чувстваше се безсмъртен, чувстваше се БОГ.

Беше на почивка на Хисарските минерални бани – Алберто бе спокоен и щастлив, пацикваше се в басейна, беше изпълнен с позитивни мисли. Погледна настрани и видя, че към него се приближава Лола. Божке, колко секс има в тази жена, не му беше лош избора. Беше вързала червенокосата си коса на голям кок и беше облякла мрежеста рокля, под която беше чисто гола. “Идва за да ѝ направя още едно дете, умница е тя.”. – Алберто се усмихна – широка хубава усмивка. Лола се приближи до него и също се усмихна, след това хвърли роклята си по него. “Какво по дяволите е това, защо не може да се освободи?”, жена му се приближи, ”Какво, по дяволите прави тази кучка?! АААААА!”. Алберто започна да квичи като шопар, който го колят, а Лола натискаше ли, натискаше, докато целият басейн не се изпълни с тъмно-червената кръв на мъжа ѝ. После бръкна с големите си нокти в корема му и започна да вади каквото може от там.

– Un maldito hijo de puta inferior sucio y sucio! –  Крещеше Лола.

После три фирми за почистване и две хигиенистки, леля Мария и леля Димка, едва успяха да изчистят басейна .

Прибрах се вкъщи щастлива, обичах Виктория, обичах всичките си приятелки, макар и да не бяха много.

– Как мина пиле – мъжът ми ме посрещна на врата.

– Прекрасно, да те питам предложението ти за гушкане още ли важи? – Не ми каза нищо, целуна ме и ме понесе на ръце.

  •  
    4
    Shares
  • 4
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *